Безнаказаността – национална черта

| от Диана Юсколова |

Поредният, който решил да влезе в морето с джипа си, защото трябвало да си пусне лодката във водата, предизвика поредния емоционален шок у мен.

Като човек, отраснал на плажа Болата, с всяка година тъгувам все повече за прекрасното място, което помня от детството си. Първо от дъното на залива изчезнаха скалите, за да е удобно и безопасно за плажуващите, после към него беше построен асфалтов път, а днес за пореден път някакви хора отново нахлуват с автомобили и правят, каквото им хрумне, въпреки… Въпреки времето, цивилизацията, тенденциите, простата човещина, възпитанието.

Не знам кога и защо чувството, че имаме право да правим всичко, се превърна в национална черта. Така неусетно, както се е случило това, обаче, се налага да се случи и обратния процес – да осъзнаем, че има граници.

Вероятно, за да се стигне до моят пореден емоционален шок, се тръгна от говоренето.

Признавам си, аз съм особено чувствителна към думите и към безнаказаното им подхвърляне. Покрай относителната анонимност, която осигуряват социалните мрежи, покрай поговорката, че „Дума дупка не прави“, или просто защото така си умеем, в последните години непрекъснато чуваме непремерени, абсолютно безотговорни думи, разхвърляни насам и натам без мисъл за последствия. Една част от проблема се състои и в това, че лесният достъп до всякаква информация вероятно кара хората да се чувстват специалисти във всяка възможна област – от лекуването, през възпитанието на деца и геополитика, та чак до ядрена физика.

Една крачка е разстоянието от непремерените думи до непремерените действия. Всеки, който лесно хвърля в пространството непремерени изказвания, е склонен в следващия момент да извърши и непремерено действие.

Не ме устройва поредното непремерено и безотговорно изказване „Това ли е най-голямото престъпление в държавата, те ни окрадоха…“.

Кражбата не ни дава право нито да крадем, нито да караме пили, нито да мълчим, когато сме свидетели на престъпление. А престъпленията могат да са всякакви – джип в морето, насилие над жена или дете, джебчии в трамвая, подкупи в общината, отрязани дървета, замърсени пространства…

Давам си сметка, че за да вземе отношение към каквото и да е, човек трябва да притежава някакво количество смелост, което според всички патриотични приказки е сред положителните ни национални черти. Но в края на краищата, трябва като народ да решим, кое всъщност е национална черта – смелостта или стремежът към безнаказаност.

Всяко малко, наглед дребно провинение, което ни кара да се чувстваме велико изключение от „стадото“, всъщност създава в нас едно фалшиво чувство за собствена значимост. Последствията – дори да ги избегнем на момента, или дори в този живот – остават. Моят син ще плати за това, че навремето, когато лееха асфалта за пътя към Болата, аз плаках мълчаливо и нищо не направих. Той никога няма да види залива такъв, какъвто го помня аз, а не съм готова да платя тая цена…

Вижте още: 

„Ама защо помагате на тия, а не на ония?“