Ъгъл. Единствената думичка в българския език, която започва с буквата „ъ“. Поне така беше, когато бях дете и учех буквичките, не чак толкова отдавна, преди само 25 години. Днес ъгълът сам е изтикан в ъгъла от една вездесъща чуждица, която влезе с вратата в речника и в животите ни и понякога ни приковава към ъгъла, прегърбени до контакта и зарядното, което захранва с енергия смартфоните ни. Смартфонът, моят приятел. Ъплоудвам. И ние така – ъплоудваме размислите си, ядовете си, похвалите си, живота си, изображенията си, локацията си, храната си, интересите си, как прекарваме свободното си време, а покрай това и свободното време само по себе си.
– И така, де, обмислям, като приключа с проекта, да идем с Вики и Тошето към Странджа малко, днес като се видяхме, си говорихме.
– А? Мхм…
– Там и други наши приятели ще има.
– Хе-хе-хе, слушай тая простакеса какъв тъп виц е качила…
– Те може би ще са с колата на баща му, ако не, ще пътуваме донякъде с влак, после на стоп…
– Значи, не е глупаво момче Мишо, ама защо само призовава да не се гласува, пък и кой го пита ще гласува ли, че само пише ли, пише?!
– … и там сигурно ще останем 5-6 дни, не повече, че на никого не са му останали много дни отпуск… Аз на кого говоря?
– А, какво? Аз те слушам, бе, слушам те! Пу, ти си много докачлива…. Лелеее, пак катастрофа на Тракия! Кой пътувал на стоп, викаш, да не е малоумен?
– Дали може да оставиш телефона за малко?
– Тая снимка хубава ли ми е, като за стори? Слушам те, като ти казвам, телефонът не ми пречи… Така, де. Ти вижда ли се с някого днеска?
– Току-що ти казах.
– Баси досадните реклами, дето ми излизат. Нищо не си ми казала, да не съм глух. Много си нервна напоследък. Хе-хе-хе, гледай го пък тоя!
Твърде често ми се случва да си водя монолози пред около една трета от човека отсреща.
Другите две са конвертирани в битове. Ще разпознаете човешкото отсъствие от една реална ситуация по двете сгърчени около устройството и протегнати леко напред изкривени ръчички, досущ като на тиранозавър рекс, един друг изчезнал вид, и по безсъдържателното, не ме прощавайте, но имбецилно изражение с полуотворена уста и приковани в екрана празни очи. Хомо смартфоникусът изглежда като синеоките съживени мъртви в армията на Нощния крал от „Игра на тронове“. „Виж, ги, приличат на светци с ореоли“, казваше ми преподавателят ми по гражданско и вещно право проф. Владимир Петров, светла му памет, докато наблюдаваше от катедрата как повече от половината ми колеги преписват дословно, вторачени в екраните си по време на изпит и невиждащи света около себе си дотолкова, че да си мислят, че той също не ги вижда, също като малко дете, което си затваря очите, докато играе на криеница и намира това за съвършеното прикритие. Често се сещам за „светците“ на Владо Петров, докато съм на кино, а синята светлина от околните седалки надвишава тази от големия екран – вероятно в същия този момент същите тези хора се тагват от Дома на киното как гледат „Майка“, „Бягство“, „Воев“ или „Шекспир като улично куче“, без да знаят как едва след около два месеца ще питат кой беше този филм, някакъв нов ли е, или поне за какво ставаше дума в него.
Ако не документираш съществуването си регулярно и пространно, то съществуваш ли наистина? Ако не ъплоудваш, има ли те? Изостанал ли си от цивилизацията, ако не се ъпдейтваш какво са ъплоуднали другите?
Средното време, което човек прекарва на телефона си дневно, е близо 4 часа. Средният брой пъти, в които проверява известията си – 58. Ако приспаднем работното си време, времето си за придвижване и съня си (макар и нито едно от изброените да не изключва категорично успоредното гледане на телефона), е лесно да забележим, че това е почти цялото ни свободно време.
Признаците на телефонната обсесия са лесни за разпознаване – необходимост от все по-често използване на мобилния телефон без причина; неуспешни опити за по-рядко посягане към него; загуба на фокус и концентрация; нервност, когато телефонът не е наоколо, не е зареден или няма интернет връзка; обръщане към телефона при изпитване на нежелани чувства като тревожност или депресия; смътно усещане за постоянна загуба на време и твърде бързо преминаване на деня; загуба на пространствена и времева ориентация; проблеми с краткотрайната памет; хронична преумора, съчетана с трудно заспиване и повърхностен, недълбок сън; поставяне на връзката, работата, хобитата или социалните отношения заради телефонал; толерантност към постоянното използване на телефон от други хора; ниска мотивация; посягане към нездравословни храни; пасивност; постоянна нужда от забавление и същевременно все по-трудно откриване на такова.
Кого от близките си докосвате толкова често и продължително, колкото телефона си? Не ми отговаряйте, понеже е твърде тъжен отговор.
Вече няколко пъти ми се случва да седна да хапвам домашно приготвени по повод ястия или вкусотии в приятен ресторант, включително и с прегладняла след път компания, и поне един от присъстващите да се разпореди „никой да не пипа храната, преди да е дошло абслютно всичко!“, след което внимателно и вглъбено да нарежда и прережда чинии и чаши, за да фотографира кулинарните изкушения заедно и поотделно от няколко различни ъгъла за ъплоудване.
На всичките десетина концерта, които посетих тази година, се оказах един от малкото присъстващи зрители. Пред мен, зад мен и покрай мен се рояха тълпи от непрофесионални фотографи, или, по-точно казано, гордо възправени в атмосферата смартфони, придържани от своята човешка приставка. Човекът няма нужда от селфи стик, когато сам изпълнява ролята му. 200 лева за билет срещу двадесетина сторита и регулярно чекване дали, кой и кога ги е видял или харесал, включително и на тези концерти, на които самият изпълнител е помолил изрично да не бъде заснеман, докато е на сцената. Знаете ли, никой не гледа вашите 19 сторита от един и същи концерт (omg, нима си бил на Artcic Monkeys, те концерт ли са имали?), освен ако не е психотично влюбен във вас, не е обсесивната ви майка, или не следи и анализира всеки аспект от поведението ви, и не съм наясно коя от трите ситуации буди най-много притеснение. Само дето и вие не гледате концерта. От всичките мои десет концерта се върнах с общо едно видео, за което най-добрият ми приятел направи отрезвяващия коментар „ти това гледала ли си го на какво прилича, защо просто не си се забавлява на песента, вместо да ми я снимаш?“.
Понякога близки закъсняват за среща и после пристигат ядосани, или пък ме държат да ги чакам на вратата, защото са били заети със скандал с непознати хора под чужда публикация във Facebook. Друг път повтарям изреченията си по няколко пъти, докато някой наоколо обърне внимание, че съм казала нещо. Интересни разговори в компания се прекъсват по средата на изречението, за да сподели някой яда си към „един простак тука във Facebook-a“. Когато си представям повечето си познати, ги деля на две – тяхното си лице и отиграната физиономия за снимки. A ако някой наоколо не скролва и ъплоудва, докато прекарваме време заедно, знам, че означавам нещо специално за него.
Може би истинският връх дойде, когато симпатична двойка познати (тя повече, отколкото той), започна да ми изпраща видеа от сексуалния си живот в реално време.
Забелязала съм, че бавно и славно телефоните са се превърнали в част от условните ни рефлекси. Опитваме да участваме в някакво взаимно споделено и уж нежелано, но всъщност търсено инфлуенсърство в животите един на друг. Маркирането на житейски ситуации заменя тяхното истинско случване и преживяване, формата води с няколко обиколки пред съдържанието, а самият човек присъства повече във фийда на другите, отколкото в живота им.
Чакаме на спирката? Посягаме към телефона. Спираме на светофара? Посягаме към телефона. Пристигаме на събитие? Посягаме към телефона. Вече пет минути сме гледали филм, постановка или концерт? Посягаме към телефона. Тази вечер Луната е особено красива? Посягаме към телефона. Нещо ни е ядосало или впечатлило на пътя, на работа, по телевизията у дома? Посягаме към телефона. Събуждаме се? Посягаме към телефона. Ще заспиваме вече? Посягаме към телефона. Протестираме, добровлстваме, гмуркаме се, влюбваме се, дипломираме се? Посягаме към телефона, понеже целият свят трябва да знае, иначе какъв е смисълът изобщо да се случва. Дразни ни как другите са все на телефона? Посягаме към телефона, че да ги изкоментираме онлайн. Спира да се случва съзнателно, механично е, дори не е желано, просто така правим, така се прави, всички така правят.
Притежавам абсолютно всички тези и много други подобни рефлекси. Опитвам се, колкото пъти посегна, да си дръпна ръката. Получава се с променлив успех. Забелязала съм, че най-интересните, любопитни, стойностни или привлекателни хора, които познавам, нямат профили в социалните медии, или пък имат от нула до две свои снимки и не държат да знам къде обядват, на кое кино са, кой ги дразни и какъв готин облак има на небето. Предпочитам да се уча от тях. И да си говоря с тях, останалите отдавна са ъплоуднали всичко за казване и аз вече съм го скролнала.
Вижте още:
