Други години е лесно. Обещаеш си, че спреш цигарите. И мързеливите сутрини. И оправданията да не тренираш. И среднощните потайни визити до хладилника. Че ще четеш повече за сметка на по-малко телевизия и че този път наистина, ама наистина ще се пребориш за повишение, или пък за собствен бизнес.
Решиш, че този път ще излизаш повече по срещи. Даже, че ще се обвържеш. До към април, краен срок. Или че вече няма да забравяш годишнини, нито пък да подаряваш гифт карти. И в онези дънки ще влезеш отново дори. Краен срок – отново до април. Ако ли пък не, ще ги дариш най-после. Вече десет години се каниш. И за двете. И ще се донаучиш да рисуваш дори. То винаги ти е било интересно, само време не ти е оставало. Даже, ако не бяха те натискали да учиш политология, можеше да станеш художник. Ако ли не да рисуваш, то поне на китара ще свириш по-често. От догодина.
Гръмне шампанско, закънтят фойерверки, зазвучи дунавско хоро (до другата Нова година ще го научиш, обещаваш си и това). Наспиш се, преживееш първи януари, деня, който съществува само в календара. После те догони делничният ритъм, преди даже да се сетиш, че трябваше да бягаш от него. От обещанията изпълняваш само онези, които така или иначе си планирал да приведеш от намерения в действия, не защото е било Нова година. За другите си знаел, че само си говориш на себе си, колкото да не мълчиш. Понеже по празниците така се прави.
Обаче сега е различно. В историята, чиито съвременници сме, сякаш не е имало друга година, чиято поанта да се чака с тихо, напрегнато и недотам празнично настроение – по всяка точка от познатата ни вселена, от представителите на цялото човечество.
Слаб две и кръгла нула, слаб две и кръгла нула. Поредността на изминаващата година съвършено кореспондира с оценката за нейното протичане и представяне.
Този път дежурните обещания ще бъдат много по-малко дежурни и много повече обещания. Тъй като след така повсеместна несигурност, монотонност, обърканост и преходност човек се замисля реално за онези неща в живота му, които всъщност зависят напълно и изцяло от него. Колкото и малко на пръв поглед да изглеждат те. 2020г. показа, че и ние, и близките ни, и плановете ни, и ядовете ни, и цялата ни система, и целият ни начин на живот сме твърде нестабилни и не гарантираме нито своето утре, нито даже своето днес. Осъзнаване, което е гадно да преживееш, но е хубаво да живееш с него. Затова следващите обещания ще са по-малко конкретни, повече реални, и по-преживяно осмислени.
Ето няколко неща, които струва ми се, има смисъл да поискаш от себе си на финалната права на една прекалено дълга година:
1. Да не се оправдавам за излизания
Също като ученическото желание да се прехранваш с пици и сандвичи непрекъснато, когато започнеш да живееш сам, така и сантименталният блян за спокойната петък вечер с хавлиени чорапи, чаша топъл чай, тихо припукване на джаз плоча и увлекателно четиво губи ореола си, даже направо излиза от срок на годност и полека почва да се вкисва след втората-третата такава седмица.
Несподелените вече близо година рождени дни, пропуснатите бебешки погачи, липсата на щури уикенди в приятелска компания, гузните прекалявания с оставането до късно, партитата, баровете, или простите домашни събирания, разходки и кафета, носят осъзнаване за истинската стойност на най-простите неща. Като разговорите очи в очи, смехът и прегръдките. Моментите, които не са опосредени от една студена клавиатура и безлична камера.
Сещаш се всички онези почивни дни и вечери, когато всъщност не ти е било твърде отпаднало, не се е налагало да ставаш чак толкова рано на следващата сутрин, близките ти не са се развълнували кога за последно с чистил, нито пък светът или дрехите в гардероба са щели да свършат, ако точно в този миг не заредиш пералнята. Разбираш, че не е било толкова важно кой още ще дойде на излизането, къде точно ще отидете и дали ще е близо до най-удобната ти метро станция.
2. Да бъда политически активен
Ако до този момент не си основал партия или неправителствена организация, или не си придобил влияние като политически активист, е много вероятно никога да не го направиш. Но след цяла година на цъкане с език по отношение на компетентността и добрите намерения на политиците в национален и световен мащаб, на недоволство, че епидемиологичните мерки са прекомерни, или че мерките са недостатъчни, и че летните протести са или ненужни и надценени, или прекалено нужни и подценени, трудно би открил оправдание пред самия себе си да не направиш поне мъничкото, което зависи от теб.
Като да гласуваш на следващите избори, да четеш и слушаш повече, да изразяваш и защитаваш ясно позициите си и поне веднъж да вземеш да сезираш компетентните органи по своя лична кауза или за някоя явна несправедливост. Нямаш гаранция, че това ще донесе желаната от теб промяна. Имаш гаранция само, че обратното няма да я донесе. Със сигурност.
3. Да не чакам подходящия момент
Не е сега моментът, често сме си го казвали. Нито да отделиш месец време да извървиш Пътя на Сантиаго, нито да отделиш цифра пари, че да обиколиш с каравана южните щати. И Хелоуин, и премного гостуващи концерти все издебват последните дни точно преди заплата. До Истанбул можеш да идеш и друг път, когато не е толкова жега, а лято за морето при устието на Велека ще си има и догодина. Вече десетилетия наред е така. Неслучайно покойният Умберто Еко твърди, че „хората цяла седмица чакат да стане петък, цяла година – да стане лято, и цял живот – да са щастливи.“ Е, тази година наистина не беше моментът за никое от тези неща. Видяхме, че няма гаранция, че границите ще бъдат отворени и утре, че от професията ни ще има нужда и утре, ще спестяванията ни ще отидат за това, за което сме ги предвидили утре, или че групата, която сме очаквали, ще дойде отново, или изобщо. Нито дори самото утре. Никой не ни обещава възможности, още по-малко пък втори шанс за пропуснатите такива. Да изживееш плановете си май официално се оказва по-устойчивата опция, отколкото да планираш живота си.
4. Да живея повече офлайн
Самовнушението в смисъла и преимуществата на онлайн театъра, онлайн киното, онлайн концертите, онлайн срещите, онлайн обучението, онлайн работата, онлайн общуването, е живо доказателство, че ако повториш една лъжа десет пъти, тя всъщност не става истина.
Няма по-добър момент от времето на повсеместна дигитализация за това да си припомниш, при първата такава възможност, колко хубаво е да си аналогов човек. Да пишеш на ръка, да изпращаш картички, да звъннеш на вратата на някого, да пробваш обувките, които купуваш, вместо да ги поръчаш с опция за предварително преглеждане, да отидеш на ресторант, вместо да вземеш за вкъщи, да послушаш жива музика, вместо от ушите ти да стърчат антени за връзка с планетата майка, и да кажеш „Честит рожден ден!“ с усмивка и торта вместо със серия емотикони. Да не говорим пък за това да замениш някой безсмислен онлайн спор между неперсонифицирани социални субекти с аргументиран и уважителен разговор с мислещи хора насреща ти.
5. Няма да си правя дежурни обещания
Напрегнатите мигове помагат да отсеем важното от маловажното. А какво да кажем за напрегнатите години. Всъщност няма значение дали ще влезеш в старите си дънки. Минали са десет години и си друг човек. Повече ще ти подхождат нови дънки. Не е задължително и да ги даряваш. Може да си обичаш спомена за времето с тях колкото си искаш. Гардеробът си е твой. Паметта ти – също. Няма нужда да се доказваш с тренировки. Няма нужда и от оправдания. Може просто да не ти се тренира. Можеш да ги заместиш с повече активно време, прекарано навън, или с това, което е здравословно и приятно и работи за теб. Не си длъжен да се обвързваш, още по-малко пък до април, най-малко пък просто за идеята. Ако пък имаш партньор, той може и да си харесва гифт картите. Можеш да бъдеш човека, професионалиста, приятеля и партньора, който си, без да си обещаваш да отговаряш на очаквания, ако те не са лично твои. И да го направиш, няма да си съвършен, нито пък вечен. Не е и нужно. Достатъчно е да си най-добрата версия на себе си, за себе си.
Не утре, не от понеделник, не и от догодина. Сега.
