Тази година навършвам 40. Изпълнена съм с известно чувство за вина (къде ми отидоха 30-те, че не забелязах? Аз ли ги профуках?) и с известно озадачение (наистина ли е толкова голяма разликата между 30 и 40?).
Когато погледна на 40-те откъм „биологичния си часовник“ и пречупя погледа си през призмата на репродукцията, най-нормално и очаквано би било да изпадна в отчаяние. На чисто физическо ниво също така от мен се очаква да започна да се разпадам: да имам все повече и по-дълбоки бръчки, цикълът и хормоните ми да се побъркат, задникът ми да увисне. Това не се случва за момента, което вероятно е странно. Даже напротив – чувствам в по-добра форма, отколкото преди 10 години. Но най-важното освен това е, че завършвам десетилетието в много по-добро настроение, отколкото някой би очаквал. Въпреки силната социална тревожност, свързана с числото 40.
Чувала съм, че в Холивуд за актрисите след 40 има все по-малко роли, а пластовете им грим стават все по-дебели и съответно по-скъпи. И все пак ме крепи мисълта, че дори в Холивуд има изключения: на 40 „къснозрейката“ Марлене Дитрих тепърва започва да влиза в роли на фатални жени и да открива влиянието си над мъжете. Нормално: преди това е била „малко сладко зайче“, което постоянно зависи от продуцентите. За някои жени 40-те обръщат играта.
За щастие, в полза на възрастовата група, към която съм се устремила, е не само Холивуд от 40-те и 50-те, ами и днешния Холивуд.
Кейт Уинслет е почти на 46 години, но в новия сериал на HBO „Мер от Ийстаун“ играе 49-годишна. Отпуснала се е умишлено и е влязла в кожата на „обикновена жена“. Аз такова нещо на екран не съм виждала досега – нито толкова убедително женско присъствие, нито такава актьорска дързост пред възрастта. И въпреки че сериалът е мрачен, според мен той представлява триумф на естествената женственост и дава доста поводи за оптимизъм относно годинките на нашия постоянно критикуван пол.
Е, да, Холивуд е екран – измама и политика, а ние живеем в България, където измамата и политиката не са единствено на екран. Тук те са жестоко впити в ежедневието – затова и жаждата да бъдат разфасовани е огромна. Тълкувам това така: ако се преструваш, че не си на 40, ще изядеш един шамар я от здравната система, я от страна на администрацията, я от някой добронамерен съсед или познат мъж, който ще ти каже: „Още пет години и няма да ставаш“ (досещате се за какво няма да ставам. А репликата е напълно реална). Очевидно навлизам в десетилетие, в което предразсъдъците към мен все повече ще нарастват. А аз все по-малко ще им обръщам внимание.
Но факт е, и че собствените ми възприятия за възрастта ми ме озадачават: какво е това ново поколение по улиците, което като поведение, начин на обличане и стил толкова много прилича на нас, когато бяхме на тези години? Симпатични деца. Живеят по-охолно и по-свободно от нас. Блазе им.
Остарях ли? Явно още не. Но и вече е късно „да умра млада“ като рок-звезда. Романтиката на идеята: „живей бързо, дай колкото можеш повече на света и си отивай да не се пречкаш“ все още ме държи, но заедно с това ме и разсмива – като някаква идеалистична нелепост. Сякаш повече от преди се осланям на невидимата сила, наречена „съдба“. Никой не знае докога ще бъдем живи, освен онази тънка интуиция вътре в нас, която обикновено не слушаме. В навечерието на 40-те обаче изобщо не ми се иска да фалшифицирам вътрешния си глас. Дали го чувам, или не, си е лично моя работа. Но вече не изпитвам необходимост да афиширам нито героизъм, нито продуктивност, нито да парадирам със зашеметяващото усещане, че животът е лъч светлина сред вечността на смъртта.
Очевидно звуча като някой, който си прави „житейска равносметка“. А не ми се искаше.
От по-възрастни познати съм чувала, че именно на 40 животът им се е преобърнал. Жаждата за промяна след всички уроци на младостта била толкова голяма, че кардинално сменили кариерния и личния си път…
***
Казват, че 40-ия рожден ден не се празнува, защото „смъртта се навъртала наблизо и не бивало да се привлича“, а свещичките и веселбата щели да сторят именно това. Аз пък смятам да празнувам, дори ако се налага да поканя и Смъртта на партито, за да не се обиди. Вероятно може и така. Може по всички начини – стига човек сам да не си поставя ограничения и да не се поддава на хилядите, милиони предразсъдъци, които само скъсяват, усложняват и възпрепятстват и без това кратката нишка на единствения ни живот.
