„Преди живеех от пътуване до следващото пътуване“, ми сподели преди време мой приятел. „Едва наскоро осъзнах, че животът е това, което ми се случва в периода между пътуванията – приятелите, с които излизам, смехът на детето, успехите на работа, шегите, ежедневните малки тъги и радости“.
Струва ми се, че в момента, когато за пръв път чух тази му теза, май не му повярвах напълно. Или поне не ми хареса.
Когато настъпи 2020 г., а с нея и пандемията и целият ужас и истерия покрай нея – мисълта, че е възможно да не мога пътувам никога повече, ме смути повече от мисълта, че е не по-малко възможно да умра от усложнения след COVID-19.
Седях си затворена и мрачна вкъщи и си мислех колко искам да целувам земята в Италия. Което и направих при първа възможност.
Изпитвах известно снизхождение към тези си близки, които са ми споделяли, че пътуването ги напряга. Да не говорим пък за колегите, за които знаех, че понякога взимат отпуск, за да си почиват, а не да стопаджийстват из Португалия или да катерят връх.
Никога не ми хрумваше да си задам резонния въпрос нужно ли е примерно човек да иде до Бали, за да прави йога, или може да прави не по-малко йога и в странджанско селце, а да не говорим, че и в хубавото студио на съседната пресечка, където обаче минусът е, че няма как да се тагне от Бали.
Едва миналата година за пръв път си позволих да си дам почивка в рамките на няколко дни около рождения си ден.
Имах желанието всеки ден да се видя с различни приятели, за да се почерпим по повода, и всичко това да се случи лежерно и приятно. Без редуване на служебни и лични обаждания – всъщност с тотално изключен телефон, защото не мога да си представя нищо по-празнично.
Наспивах се, ходех си на сутрешната йога, смогвах да си приготвя здравословна и умерена храна, излизах сама на изложба в работно време, докато градът е полупразен. И на всяко от вижданията с близките си отивах щастлива и отпочинала и можех с най-голямо удоволствие да им отделя своето стопроцентово внимание. И видях аз, че това е добро.
А заедно с нея и една любопитна статистика – че най-много раздели и разводи се случват непосредствено след пътуване на семейството или двойката.
Първоначално си мислех, че причината за тези раздели е, че когато останат едни с други, хората няма къде да избягат от осъзнаването, че всъщност вече нямат нищо общо помежду си. После обаче ми хрумна, че вероятно има и още нещо. Нещо, което е време да си кажем в прав текст, и да спрем да се правим, че не е така… Готови ли сте?
Ето:
Обикновено то протича по следния начин:
До последно финализираш предсрочно задачи, капнал от умора, за да не ги оставяш на колегите. Деня преди пътуването се случват три спешни и стресови проблема. Оправяш ги със сетни сили.
Капнал от умора, се прибираш.
Редиш багаж до късна доба и подбърсваш прахоляци, че да не те чакат от вратата на връщане.
Поне двама-трима души ти издънват телефона без нищо конкретно, просто да се чуете преди път.
Капнал от умора, си лягаш и не можеш да заспиш от напрежение, че пропускаш нещо.
Събуждаш се капнал от умора, твърде напрегнато ти е да закусиш като хората.
Тичаш към таксито или метрото.
Тичаш към летището, прекарваш неоправдано много време там.
Пътуваш, капнал от умора, през турбуленция, във всеки миг, в който се унесеш, кабинният екипаж се сеща, че има да каже или сервира нещо.
Стигаш на летището, капнал от умора, разбира се.
Оттам трансфер – с влак, кола, автобус, или друг самолет. Поне един ден в посока го пишеш дъждовен в пътища.
В местоназначението – капнал от умора! – имаш да се аклиматизираш към температурите, часовото време, кухнята, мястото за спане и навиците на хората, с които си отишъл.
Всяка нощ си лягаш много късно и всяка сутрин ставаш много рано, за да не би да изпуснеш нещо, тъй като все пак трябва да уплътниш времето си с преживявания, а не със спане.
През цялото време ти е зле на стомаха, защото нямаш възможност да спазиш обичайните си хранителни навици.
Ако ще се яде навън, неминуемо има двучасови обиколки, докато капнал от умора намериш място, което относително да устройва и тебе, и всички, с които ще ядеш, ама относително.
Поне през част от дните времето е отвратително – я 40 градуса на сянка, я пороен дъжд, я буря с мълнии, или ураганен вятър. Ти, геройски и капнал от умора, бъхтиш навън през цялото време, обладан от ужас, че може да пропуснеш едни два часа на възможности да видиш нещо ново. Често пъти докато стигнеш до него, не ти е до гледане на никакво ново нещо, а и не ти се гледа генерално.
Като си събуеш вечер обувките, ходилата ти изглеждат като нажилени от стършел. Преобуваш се с други обувки и бързаш навън да се разходиш – първо, че от сън спомени няма, второ, че другите ти спътници вече потропват нервно с крак и те чакат за нощно скиталчество.
Сегиз-тогиз, например веднъж дневно, преглеждаш пощата си с идеята дали не те чакат твърде страшни изненади, когато се върнеш. Призлява ти и се чудиш дали е от броя на мейлите или от местната кухня.
Кортизолът ти се покачва обратнопропорционално на спестяванията.
Няма момент от денонощието, в който да не усещаш ръцете си мръсни.
Нямаш време да си правиш рутината за лице, личи си по няколкото пресни пъпки.
Нямаш време и място да си правиш и дневните тренировки и практики.
Принципно нямаш време и да отидеш до тоалетна, но хубавото е, че комбинацията между местната кухня и стреса те възпрепятства от желание да отидеш така или иначе. Ако си жена, цикълът ти полудява.
През последния ден от пътуването бъхтиш повече от всякога, но за сметка на това с багажи на гръб, и е редно да симулираш изключителен възторг от това, че късният полет ти е дал шанс за още ден пътуване.
Нон-стоп проверяваш там ли са ти документите и смътно се чудиш дали си проверявал достатъчно на тръгване изключена ли е печката или утре домът ти ще те чака опожарен.
Кибичиш няколко часа на летището, проверяват ти торбата с мръсно бельо, тъпчеш въглехидрати, каквито у вас не би ял никога.
Връщаш се недоспал, едновременно напълнял, недохранен, прегрял и настинал, и не на последно място олекнал с някаква произволна четирицифрена сума и почваш да бачкаш още от самолета, за да възстановиш бюджета си и да не мислиш за турбуленцията.
На работното място те гледат жлъчно и леко на кръв с думите „почина ли си, почина ли си“, а ти в първите дни след „почивката“ просто се чудиш как да не умреш зад бюрото.
Докато отговаряш на мейли, си мислиш, че у вас те чакат празен хладилник, минимум един куфар пране и една камара прах – не тая, която изчисти, преди да тръгнеш, но друга, която се е натрупала междувременно.
Чака те и една плеяда хора за виждане. Половината искат да им разказваш за пътуването. На другата половина е редно просто да обърнеш внимание, след като са ти помагали с детето, домашния любимец, поливането на цветята вместо теб, или посрещането на инкасатора за водата.
Няма как да ги отложиш тия срещи под претекст, че си капнал от умора.
Досега си почивал все пак…
Вижте още:
