Гледаш си ти филмите и ти се иска да те увлекат и пренесат в света си, обаче – както може би се сещаш от първата част на тази тема – има едни такива нереалистични ситуации, които така дразнят, че направо ти бъркат и в очите, и в мозъка. Заповядай новите шест такива филмови клишета:
Явно важи за някои герои, защото не затварят вратите след себе си. Не само на къщите, а дори и на хладилниците. Хей, приятели – сценаристи и всички останали там от екипа – а може би има съвсем мъничка логика да не е така? Може би да има една мини причиничка да накарате хората във филма, когато си влизат вкъщи, да затварят външната врата или поне когато излизат. Да, както помниш от миналата част по темата – това не е документален филм, но дразни, о, да, дразни. Много е интересно за какво са използвали двете секунди, които спести героят, като не е затворил след себе си.
Пък и не само на враговете, а и на разни непознати хора, разлагащи се от дни, на животни и на неизвестни същества и извънземни. Не само че героят не го е гнус. Ами и хич не се тревожи от последиците. Ми да, кво толкова – тя кръвта е като водичка. Изпръскала го е в лицето, очите и устата. Или просто е паднал по нос в локвата кръв. Или е бръкнал до лакти в търбуха или пастта на умрялото – да търси нещо, да провери за друго. А после – достатъчно е само да се избърше два пъти в дрехите си или в тревата. И готово – дезинфекция!
Закуска в леглото – ах, колко романтично. Спи си героят/героинята, а неговото нощно другарче вече е станало, минало е през тоалетната, проверило си е фейсбука, после един душ, измило си е зъбите, пило е едно кафе, врътнало е едни яйца с бекон и е сипало кафенце в чашата (само я е изплакнало, то няма време за толкова домакински задачи), декорирало е с едно откъснато цветче от мушкатото от балкона на съседа и носи подноса в леглото, точно когато посполанкото си отваря очите.
Пресният се усмихва и поема таблата на корема си, пърхайки влюбено с клепачи. Да, романтично отвсякъде! Вие искате ли така? Не – да, знам. Защото всеки човек с нормална физиология и здрава психика след ставане от сън би предпочел първо да се изпикае (пък и много не бихме спрели само дотам), да си измие зъбите и лицето или поне да си изчопли гурелите с нокът. А дори и да удържи на тези си нужди, то поне да го стори от уважение към поднеслия подноса.
Това питат българите, когато докторът им предписва лекарство. Ех, как ли завиждат после на героите във филмите, които – сякаш точно така ги е накарал да правят техният доктор – винаги преглъщат хапчетата си (и то доста сериозни медикаменти) поне с бира, но най-често с твърд алкохол. Може би е някак доста мъжествено, а, драги сценаристикви?
Уж в Щатите почти всеки ходи на психотерапевт и би трябвало да са понаучили вече това-онова. Но ето че в американските филми – вместо да се изслушват активно, да признаят чувствата на събеседника си, да му покажат, че са насреща – какво правят героите в тях! Клетникът започва да се разстройва, иска да сподели какво го мъчи, как се чувства несигурен дали ще се справи, че се страхува, че не усеща обичта и т.н.
Вижте още: „Беше удар по увереността ми“: Тарантино за единствения си филмов провал
А другият – какво? Реже го веднага с „Ей, шшшт, няма-няма, супер си, ще се справиш, можеш-можеш, да не съм те чул повече такива да ги говориш, всичко е точно, окей си!“. Или ако единият вика – как си, какво ти е, защо така, май изживяваш нещо, сподели, ето ме! Тогава другият отвръща „мъжката“ – супер съм, екстра съм, бегай оттука, нищо ми няма. Еми, браво, няма що! После преглъщайте хапчетата с уиски.
Злодеят е повалил нашият човек или го държи на прицел, или го е вързал здраво, или каквито там са му техниката и степента на злодейство. И се започва една логорея. Достатъчно дълъг монолог, в който си излива всичко насъбрало, разкрива как точно е заложил капана, как го е проследил, кои са грешните ходове на „добрия“, от колко отдавна точно го мрази, колко много и какво конкретно си е мечтаел, че ще му стори, кои са му сътрудничели и кои не, как е бил облечен в първия ден на вендетата си и колко зловещо и продължително е ръмяло в населеното място, в което се е намирал тогава, какво е закусил и как точно го харесва по принцип, как се е казвала котката му, която е загубил като хлапе и как баща му се е присмивал, че не предпочита кучета, какво ще постигне след това в живота и кариерата.
И така нататък, и така още по-нататък. Тъкмо за да успее да дойде някой да помогне на заловения или да му стигне времето да прегризе въжетата, или тайничко да придърпа с козината на крака си забравеното встрани мачете, или просто да се мръкне и да бъде изгубен от поглед. Удобно!
Вижте още:
