Започна се още преди да родя. Първата покупка, която направих за бебето, което по това време подскачаше върху пикочния ми мехур и ме побъркваше, беше една четка за зъби. Тогава майка ми отбеляза, че бебетата не се раждат със зъби и има по-спешни неща за купуване. Знаете, помпа за кърма, легло, залъгалки т.н. Купих му и гърне във форма на хубава тоалетна чиния на динозаври. Бях порицана, че веднага след раждането, бебетата не ползват гърне.
Всъщност започна още по-рано. Бях бременна някъде в третия месец. Запалих цигара. Отново майка ми беше до мен, за да ми каже „Ти отсега го мразиш това дете“. Не мисля, че го мразех. Просто още не го познавах.
Лошото майчинство ме преследва още по-отдавна. Може би от зората на Фейсбук, когато бях направила в социалната мрежа група „I love animals more than children“. По всичко личеше, че ще съм пълен провал като майка. И наистина.
Грешките ми са толкова много, а вината е толкова всеобхватна, че дори не мога да я вкарам в думи, за да се придобие форма и да стане възможна за преглъщане.
В часовете след раждането, което се случи със секцио по спешност, бях толкова фиксирана в собственото си тежко, треперещо тяло с парализирани крака и една голяма, сляпа болка на мястото на корема, че изобщо и не помислих за малкото бебе, което бяха извадили от мен. Когато ми го донесоха, ми се стори красиво, чисто и бяло, спокойно, с дълги мигли, но не се влюбих. Влюбването се случи няколко дни по-късно, когато излизах от тоалетната, докато то лежеше в пластмасовото си кошче, и видях, че цялото му лице е в кръв. Докато тичах към акушерката, то кихна и изплю още кръв. Тресях се на един стол, инвалидизирана от чист ужас, докато акушерката звънеше на дежурния педиатър. Тогава усетих, че, явно през страха от загуба, се влюбвам в това малко безполезно същество, и то безконтролно и отчаяно, без никакъв път назад.
Но любовта сякаш не ме направи добра майка. Опитвах се да минавам през коликите, кърменето, никненето на зъби и всичко останало посветено, с мисъл за детето и безкрайно търпение, но доста често исках просто да спре да реве, защото в противен случай някакво въже, което ме свързва с реалността, щеше да се скъса. Духах му на корема със сешоар. Давах му бутилки с топла вода. Пеех му, люлеех го, давах му всички капки против колики на света. И то пак ревеше. Понякога исках да избягам, да замина за Колумбия да стана кокаинова принцеса, да отида в Мексико и никога да не се върна, или в някоя бразилска фавела, все едно. Далеч от детето и от семейството.
Не го направих. Малкият стана на година и не само още го гледах у дома, но и още го кърмех. В началото се чувствах горда, че успявах да го кърмя, защото първият месец не беше никак лесно, но след като мина една година, стана ясно, че с продължаването на кърменето пак не съм добра майка. Чувствах се виновна, че му давам, но не можех да се реша да спра да му давам. И така цели 2 години и 2 месеца, половината от които прекарани в състояние на интензивна вина. Ако някой ден отключи фетиш по женски гърди, аз ще съм виновна. Ако пък отключи фетиш по мъжки гърди, пак аз ще съм виновна.
Преди да дойде краят на кърменето обаче дойде коронавирусът. Тогава лошотията ми като майка просто се взриви.
Оказах се затворена и изолирана с дете на година и половина, опитващ се да бачка изнервен мъж, куче и котка. Вече дори не мислех за Мексико и Колумбия. Бях готова да избягам някъде на Витоша, но когато затвориха и планината, и това не беше опция. Лъжех, че имам разстройство и седях заключена в тоалетната, само за да съм далеч от детето. Не можех да си играя с него, имах чувството, че не намираме общ език, че той ме измъчва, че се е залепил за мен, че е виновен за нещо.
Лятото нещата станаха с една идея по-светли, но все още не бях успяла да стана добра майка. И сега не съм. На две години и три месеца той още не ходи на гърне. Не съм го научила да ходи на гърне. Няма интерес към книги. Речникът му е беден. Не му чета достатъчно приказки. Не му създавам интерес към книгите. Не му пея достатъчно. Не му говоря достатъчно. Не го водя достатъчно на разходки навън. Тръгна на ясла, защото исках да се върна на работа. Егоистка. Когато мия ягоди, понякога запазвам най-апетитната за себе си. Ям сърцата на марулите, макар че веднъж му предложих и той отказа. Давала съм му да опита шоколад обаче. И сладолед. Когато отново е с хрема, не съм толкова притеснена, колкото ми е досадно. Ако не е при нас, започва да ми липсва една на втория, третия ден, не на същия. Понякога излизам вечер. Не съм го отделила в собствена стая. Понякога, като е с хрема, предпочитам да има и температура, за да стои на едно място и да мога да си поема въздух. Има атопичен дерматит. Защото не го мажа с кремове достатъчно. И не чистя вкъщи достатъчно. Може да е от мръсотия. Злояд е. Не му готвя достатъчно. Понякога му давам да си изяде десерта, без да си е изял супата. Не му декорирам храната, не му правя мишлета от яйца и морков. Когато лежи до мен, понякога му обръщам гръб, за да си чета, докато той заспива.
Правя толкова много неща грешно и имам толкова много вина, че сърцето ме боли от тежестта й. Но знаете ли, през цялото това време, докато правя грешките, докато се самобичувам за всяко чувство, което не пасва на представата ми за това какво трябва да чувствам в дадена ситуация, аз съм до него. И винаги ще бъда. Защото от онзи момент, в който се тресях на стола в болницата, а акушерката бършеше кръвта от лицето му, докато мислех, че нещо му има, че няма да оцелее, че няма да мога да бъда негова майка за дълго, от онзи момент нататък, той е моят син и това е всичко.
Може пък да е достатъчно, кой знае.
