Майка-мъченица, майка-страдалница, майка-жертва… Ако и вашата собствена майка винаги страда гласно заради вас и не пропуска случай да го подчертае, ако винаги е самотна и изоставена на произвола на съдбата, независимо колко често я посещавате, ако се е жертвала, за да ви има, но това е провалило живота й (по нейните собствени думи), ако семейството й е отнело всичко и заради вас не е постигнала X или Y и ето я сега – възрастна, с безкрайно разбит живот и нищо ненаправила в живота си – то определено имате проблем.
Възможно е да сте жертва на „майката-жертва“.
Нова статия, публикувана в Psychology Today, разглежда проблема с майката-жертва и мъченица и сложните последствия, които това може да има върху поведението на децата.
„Играта на жертва е още една форма на упражняване на майчински контрол и често включва намирането на изкупителна жертва в лицето на детето, което се предполага, че е виновно“, пише в статията Пег Стрийп, автор на популярни психилогически книги, фокусирани основно върху отношенията майка-дъщеря. Върху свои лични наблюдения и интервюта, тя е разработила методи за детокс от вредното влияние на родителите в детството.
Ролята на жертва, в която влиза майката, има директно и дълготрайно отражение върху детето, което може да е силно увреждащо, твърди Пег Стрийп. Децата на майки, които играят ролята на жертва, може да се чувстват неадекватно в различни ситуации в живота си и да имат проблем с поддържането на границите, с разпознаването на насилието и със способността да изказват нуждите си.
Пег Стрийп дава пример със „Силия“ – 52 годишна майка и нейната 71-годишна майка.
„Силия“ разказва:
„Аз съм причината моята майка така и да не е осъществила мечтите си. Тя никога не е имала колебания в това си твърдение, нито веднъж. Какво толкова съм направила? Родила съм се, когато тя е трябвало да завърши втората година в колежа и вместо това е отпаднала. И никога повече не се е върнала да учи.“
Забележете, коментира Пег Стрийп – майката на „Силия“ не е положила никакво усилие да продължи да учи и вместо това ражда още две деца след „Силия“, но продължава да е убедена в кого е вината.
„Човек би си помислил, че след всички тези години, тя ще осъзнае колко абсурдно е това обвинение на някакво ниво, но тя не разбира. Като дете и тийнейджър, приемах, че тя се отнася различно с мен от моите братя и сестри и знаех, че това е, защото съм й разрушила живота. Разсъждавах върху нещата, които тя казваше за мен и им вярвах. Възстановявам се бавно, но когато я виждам – което не е често – тя почти винаги вади ролята на жертвата. Мисля, че тя обича съчувствието, което това й носи – от баща ми, от братята и сестрите ми и от други. Лошата Силия, горката й майка…“
На пръв поглед тази манипулация изглежда сравнително лесна за разбиране от страна на едно пораснало дете, но от страна на някой, на когото му се внушава от години, че е причина за страданието на майка си, изобщо не е лесно. Ироничното е, че докато съответният човек, който е предполагаемата причина за драмата на майката, бива маргинализиран, то останалата част от семейството се обединява от един такъв подобен наратив.
Играта на жертва е форма на токсично майчинско поведение
Играта на жертва често включва изкупителна жертва в лицето на детето или децата. В основата си представлява форма на обвинение като начин да се привлече вниманието.
Такъв е и случаят в семейството на „Джон“, чиято майка изглежда кротка и агресията й е напълно скрита. Както нейният 35-годишен син разказва на Пег Стрийп:
„В случаите с нещата, с които повечето родители се хвалят със своите деца, дори като изопачават истината, за да ги изкарат по-добри, отколкото са – моята майка прави точно обратното. Когато се събираме със семейството и приятелите, тя сериозно омаловажава и минимализира всичко, което сме направили и постигнали, Никога не съм го разбирал, но като се замисля, тя обича повече да получава състрадание, отколкото да кара другите да се гордеят или да завиждат. Нейната задкулисна и прикрита природа кара баща ми да я защитава и той често я вижда като тормозена жертва“.
В това семейство бащата се е превърнал в защитник на майката-жертва. Не е изненадващо като резултат, че „Джон“ се опитва усилено да се хареса на майка си и да „оправи нещата“, но без полза. Когато майката играе жертва, детето често е принудено да влиза в ролята на спасител, независимо дали го иска или осъзнава.
Сходна е и историята на „Даниел“ – средното дете в семейството. Той има по-голям брат с 3 години и сестра със 6 години по-малка. „Даниел“ е на 45 години и сам е родител на две деца.
„Нямаше роля, която моята майка да не обича повече от тази на Пепеляшка преди да се появи принцът. Тя постоянно беше спъвана в живота като цяло и винаги беше разочарована от всеки, „без значение колко усилия полага“. Под „всеки“ се включват приятели, близки, непознати, съседи, брат ми, баща ми, аз. Фразата „без значение колко усилия полагам“ обобщаваше 20-те години и малко, които прекарах под един покрив с нея. Да, горката мама“.
По думите на „Даниел“, той е бил набеденият „спасител“ на майка си. Неговата роля е била да я утешава, да заема нейната страна и „да я вдига отново на крак“ след поредното разочарование.
„Брат ми правеше белите според мама, така че аз обвинявах него за нейните нещастия, без дори да осъзнавам каква изкупителна жертва съм самият аз. Бях възпитан да го обвинявам, което правеха и двамата ми родители. Малката ми сестра беше оставена настрана, тъй като брат ми беше 9 години по-голям и той напусна дома, когато тя беше едва на 9. Не осъзнавах колко объркано е всичко това, докато не стигнах края на тийнейджърството и осъзнах, че синовете обикновено не са натоварени с грижи за доброто на майките си и не са ангажирани постоянно да ги успокояват и да „оправят“ нещата“.
“С баща ми всеки път „оправяхме всичко“ за нея, междувременно никой не обръщаше внимание на моите тревоги и проблеми. Не смятах, че заслужавам да ми се обръща внимание. Беше единствено глупав късмет, че наставникът ми в първи курс беше достатъчно проницателен да осъзнае, че въпреки че функционирам, също така съм невероятно объркан и не умея нищо друго освен да бъда послушен син… Когато терапевтът ме попита какво искам, буквално си глътнах езика. Не ми се беше случвало. Просто правех това, което ми се казва, за да поддържам спокойствието у дома и да съм сигурен, че не разочаровам майка си“.
4 проблеми в дългосрочен план за децата, чиято майка играе ролята на жертва
Пег Стрийп предлага свой списък с последствията за децата на майки, играещи жертва. Макар да не е изчерпателен, списъкът се основава на нейните лични наблюдения върху поведението на жертвите на майката-жертва. Тези наблюдения се основават върху стотици интервюта, които Стрийп е провела, за да създаде книгите си, включително „Детокс за дъщерята: възстановяване след нелюбяща майка и възобновяване на живота“ (Daughter Detox: Recovering from an Unloving Mother and Reclaiming Your Life), както и истории, споделяни на нейната лична Facebook страница.
1. Затруднения с личните граници
Когато играе жертвата и кара детето да се чувства отговорно за нейния живот и действия, майката оплита две важни роли. Възлагането на детето на ролята на спасител – или окуражаването му да я поеме – заличава здравословните граници, които трябва да съществуват между родител и дете. Това може да остане проблем за дълго вече у възрастния човек.
2. Интернализиране на майчините обвинения като самокритика
За съжаление това е истината за злоупотребата, която децата поемат. За тях това, което им се казва от страна на родителя е ненарушима истина: това често засилва вътрешната им самокритика. Те заемат неосъзната позиция в живота по подразбиране, основана на така наречените „слабости на характера“, които уж не могат да бъдат променени.
3. Невъзможност да се прозре, че ролята на жертвата, която играе майката, всъщност е обидна
Децата винаги нормализират поведението и отношението на своите родители. Затова има сериозен шанс вече порасналото дете да се нуждае от години, за да проумее какво представлява ролята на жертвата и че тази роля, парадоксално, е начин майката да задържи контрола и властта. Трябва да се каже, че детето продължава не само да вярва с цялата си душа и сърце, че то и майката страдат, а и нещо повече – също така вярва, че и двамата са жертви в истинския смисъл на думата. Дори години по-късно порасналото вече дете може да продължи да чувства силна вина или да се усеща като съучастник в трагедията на майката.
4. Неспособност да признае собствените си нужди и да ги изрази
Поведението на майката тласка детето към строго определена роля – или да е причина за нейния стрес и проблеми или да е „лекарството“ за драмата й. По този начин вниманието напълно се отклонява от нуждите и желанията на детето. Оказва се дори, че и изразяването на действителните нужди и желания от страна на детето често са посрещани със съпротива и дори наказание. Така детето на „майката-мъченица“ се научава да потулва мислите и чувствата си и да се отдалечава от тях. А това може да продължи до зряла възраст и да доведе до редица проблеми в личния живот.
Вижте още:
Никога няма да се държа с децата си, както майка ми се държеше с мен
