Когато написах новината за раждането на най-малкото ми дете във Facebook, получих съобщение от приятелка, с която се бяхме видели няколко седмици преди това. Тя беше шокирана. Не беше забелязала. И не знаеше.
Когато се видяхме с нея, не се опитвах да крия бременността си, но и не я бях споменала. Носех къси панталони и широка тениска. Група приятели гледахме телевизия и аз бях легнала по гръб (защото ме болеше). Честно казано си помислих, че коремчето ми ще се вижда поне от тази позиция. Но не исках да говоря за това. Съобщаването на бременността ми би привлякло внимание към нея, а аз едва дишах. Бях съобщавала за бременности два пъти преди това, но този път беше различно.
Измериха го дребно, по-точно все едно е с осем седмици по-малко. Белтъкът в урината ми излезе висок при рутинния преглед. Тестовете по-нататък показаха че имам прееклампсия. Сонограмите разкриха, че бебето е прекалено малко има вътрематочно забавяне на растежа (IUGR) и ниски нива на амниотична течност. В ума си носех умиращо бебе. Някои може да си помисли, че съм преувеличавала, но акушер-гинекологът ми разбираше страховете ми.
Три месеца преди да зачена това бебе, родих. Родих, но не донесох бебето у дома. Моето малко момиченце беше изпратено в моргата и аз бях изведена от болницата на количка с кашонче спомени, вместо с детето си. Би било грубо подценяване, ако кажа, че загубата на дъщеря ми ме съсипа.
На дванадесетата седмица бях съобщила за бременността си както „се очакваше да направя“. Всичко беше перфектно докато се оказа, че не е. Вдигнах температура и се оказах в болницата със сепсис и мъртво бебе.
Беше странно – да преминеш от публична бременност до загуба като тази. Хората все още не са се научили как да се отнасят с онези, които са загубили бебетата си.
Толкова дълго е било табу, че дори добронамерените хора не знаят какво да направят или кажат. Бях на сватбата на сестра ми десет дни след загубата и повечето хора избягваха да срещат погледа ми. Няколко души поднесоха съболезнованията си. На мен. Не на моя съпруг. И не ме поканиха на бейби шауър.
В терапевтичната група, която посещавам, говорим за вторични загуби и вторични травми. Начинът, по който хората реагират на моята загуба, както и липсата на подкрепа за нея беше вторична травма за мен.
Нямаше погребение, не признахме тежестта на загубата. Знаех си, че ако се случи отново, трябва да съм способна да кажа на света в удобен за мен момент. Не бих скрила загубата, но не бих я споделила, докато не съм готова да се справя също така и с вторичната травма.
Така че, когато забременях отново и скоро след това, не бях готова да кажа на хората през първия триместър. Вторият триместър се изтърколи и все още не се чувствах готова. Наложи се да кажа на няколко души и още няколко се досетиха, но нямаше голямо съобщение. Много останаха ненаясно.
Когато влязох в третия триместър, започнаха проблемите – вътрематочното забавяне на растежа (IUGR) и прееклампсията.
Тогава два пъти седмично ходех в болницата и преживях едно страшно пътуване до спешното, когато спрях да усещам движенията на бебето за повече от час. Сърцето ми се приготвяше за тъга, а не за посрещане на бебето у дома. Така че, въпреки че планирах да съобщя за бременността си в третия триместър, не можах да го направя.
Фактът, че бебето изоставаше в растежа си с цели осем седмици без съмнение спомогна за запазването на тайната. Най-голямото ми дете нямаше търпение да посрещне у дома здраво братче или сестриче и аз се опитвах да се присъединя към тази надежда.
Мисля, че вече съм издала края на историята с първия ред на този разказ, но все пак: посрещнахме здраво момче през юли 2018, единадесет месеца след деня на мъртвото раждане на неговата сестричка. Днес той е светлината в живота ни.
*Джулия Марсилио е канадски автор на поезия, проза и публицистика. Темите, върху които се фокусира, са тъгата, психичното здраве, маргинализацията и Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност. Нейнaта история е публикувана в сайта Medium.com
Вижте още:
