„Загубих дъщеря си. След това родих отново на 57 години“

| от MamaMia |

Американката Барбара Хигинс има забележителен живот, изпълнен с огромна тъга и безкрайна радост. Основната дума, с която може да се характеризира изживяното от нея, е „борба за щастие“. До последно тя се бори да осъществи виденията от съня си, които я изпълват с копнежа да даде живот на бебе, независимо от възрастта си. Историята на Барбара, разказана в първо лице, е публикувана в Newsweek. Предлагаме преведена версия на нейния разказ за живота и децата й – Грейси (на 19), Джак, роден на 20 март 2021 година и Моли, която умира на 7 май 2016:

„Създадох семейство късно в живота си и дъщерите ми – Грейс и Моли, се родиха, когато бях в края на 30-те си години. Живеех типичен, щастлив американски живот на средна класа в Конкорд, Ню Хампшир, с моите момичета и съпруга ми Кени. Изживявахме онова, което можете да наречете „Американска мечта“. Аз работех като учителка и треньор по бягане, а дъщерите ми участваха активно в танците и театъра.

През 2016 година Моли се разболя.

Водехме я по доктори отново и отново и ни казваха, че е прекалено слаба или стресирана, или има инфекция на синусите. Накрая, през май 2016-а, я заведохме в спешното отделение, където недиагностициран тумор разкъса мозъка й и я уби. Като поглеждам назад, осъзнавам, че сме я гледали как умира бавно ден след ден. Моли беше закарана по спешност в друга болница и туморът беше отстранен с надеждата, че тя ще се събуди и възстанови – но тя не се.

Изживяхме дълбоко смъртта на Моли. Тя беше от онези деца, които докосваха хората, така че на погребението й театърът в Конкорд, който има 1300 места, се напълни. Погребението мина под формата на шоу, като участниците бяха нейни приятели.

Но животът след това беше много различен. Бяхме съсипани. Грейси започна да ходи на терапия почти веднага, малко след нея – и аз. Но също така започнах да сънувам, че имам нужда от бебе. Когато загубиш дете и три месеца по-късно започнеш да сънуваш, че имаш нужда от бебе, предполагаш, че е травматичен отговор на стреса. Но сънищата бяха много силни. Будех се два или три пъти седмично с разтуптяно сърце. Така че, след като го обсъдихме с Кени, отидохме при акушер-гинеколог и си направихме кръвни тестове. Тогава бях на 53 години и намерих доктор – д-р Вито Кардон от Бостън, Масачузетс, който веднага се съгласи за започне да работи с мен.

Извършихме всички физически тестове, за да видим дали тялото ми може да издържи бременността, след което д-р Кардоне ми каза, че тялото ми е идеално за износването на бебе. Можеше да започнем инвитро още тогава, но цената беше смущаващо висока. Въпреки това почувствах, че съм опитала. Вселената сякаш ме слушаше, защото сънищата спряха.

Вижте още: 

Доброто и не толкова доброто в това да родиш късно

След това, през юни 2018-а, уредихме извънсъдебно споразумение с болницата и внезапно огромна част от предишния живот трябваше да приключи. Това беше повратна точка, до която, според мен, в крайна сметка стигат повечето хора, които са преживели травматична загуба: можехме или да си стоим тъжни до края на живота си, или да се опитаме да си изградим живот без Моли.

Един месец по-късно отново имах сън с бебе. Затова избрахме да се върнем при д-р Кардон. Трябваше да спра лекарствата срещу тревожност, както и лекарството за състояние на челюстта, наречено тригеминална невралгия, но през половината време след това челюстта ме болеше толкова много, че казах на Кени, че ми е необходима операция. Просто не можех да живея с толкова силна болка.

Последвалият ядрено-магнитен резонанс на челюстта показа, че имам три мозъчни тумора. Беше ужасяващо и трябваше да прекарам две мозъчни операции в рамките на шест месеца, преди да изляза на чисто със здравето. Междувременно Кени се бореше с бъбречно заболяване.

През април 2019-а вече се бях възстановила от мозъчната операция и бяхме във Флорида на ваканция, когато разбрахме, че дъщерята на семейство, което познавахме, е на командно дишане. Тя беше получила анафилактичен шок след като случайно беше яла нещо, към което е алергична.

Младата жена беше едва на 20 години и беше танцувала на погребението на Моли, така че искахме да помогнем на семейството й да преживее загубата на детето. Семейството реши да дари органите на дъщеря си и се оказа, че кръвната й група съвпада с тази на Кени и получихме бъбрека й. Празнувахме 9 май като рожден ден, защото в деня на операцията му беше дарен съвсем нов живот.

Начинът, по който се развиха първите пет месеца на 2019 година, нямаше нищо общо със създаването на бебе, но всичко през тях беше свързано с възможността да направим бебе.

През септември 2019-а получихме ембриотрансфер, който беше неуспешен. Тогава започна пандемията от CODIV-19 и всичко спря. Чак на 26 юли 2020 имахме възможност за нов ембриотрансфер. Мина добре и на 5 август установихме, че съм бременна. Бях извън себе си от радост, но също така бях наясно, че държа в ръцете си дар, който не трябва да изпускам или чупя.

Стигнахме до края на първия триместър и всичко беше наред, и започнах да съобщавам на хората в средата на декември 2020 и на Нова година. Продължих да съобщавам на хората и през седмицата, в която родих, тъй като така и не направих по-официално съобщение.

Повечето хора, на които казвах за бременността си лице в лице, реагираха с някакво мрачно недоверие. След това 99.9 процента от тях бяха щастливи за нас. Грейси го прие трудно в началото, тя се притесняваше да не влюби в братчето или сестричето и после отново да го загуби. Така че просто я подкрепихме и й дадохме свободата да изживее чувствата си.

Всъщност изживях най-лесната си бременност. Терминът ми беше на 13 април тази година, но в средата на март развих прееклампсия. Това е често срещано състояние, което се случва при бременните жени на всички възрасти, но два дни след диагнозата кръвното ми налягане скочи на 197/115. Докторът каза, че трябва да отида в болницата и да родя бебето.

За щастие, започнах да раждам естествено и да усещам контракциите в 9:30 сутринта на 20 март. Нашият син Джак се роди в 12:30 следобед същия ден. Да го видя беше поразително. Случи се толкова бързо, че всички бяха малко изненадани, но той се оказа перфектно малко момченце.

Първите дни бяха невероятно типични в някои отношения. Той ни държи будни по цели нощи! Но така са всички бебета.

Красивата част е, че аз съм в отпуск по майчинство, а Кени е пенсиониран. Нямаме финансовите трудности, които имахме преди 20 години. И Грейси е влюбена в Джак. Тя работи с малки деца в ясла, така че й изглежда естествено.

Разполагаме с голям списък приятели, очакващи да видят Джак, и това е красиво. Те просто гледат на него като на малко чудо. Всичко, което хората са ми казвали по време на бременността и след като Джак се роди, е било позитивно, и малкото количество негативност, която сме получили, беше основно от страна на хора, които не познаваме лично.

Когато става дума за критиката, че давам на жените фалшива надежда – е важно за мен да кажа, че не ставаше дума единствено за това да създам ембрион, което е невероятно, но и за това, че бях достатъчно здрава да имам бебе на 57 години и че намерих доктор, който наистина имаше желание да работи с мен. Това беше тежък процес. Имах психологически тестове, физически тестове и социални и емоционални тестове. Съзнавам, че това не е възможно за всички жени, опитващи се да имат бебе късно в живота, но по мое мнение е много по-лесно да живееш без да имаш бебе, ако поне ти е даден шанса да опиташ.

Научих през живота си, и особено откакто Моли почина, че хората които са били наранени, са склонни да нараняват. Не го приемам лично и това е много съзнателно усилие от моя страна.

Най-често срещаното сред хората е да казват, че съм стара, че ще бъда възрастна майка или да питат как може да причинявам това на дете.

Моят биологичен баща създаде дъщеря, когато беше не 86, и сестра ми е прекрасно същество. Светът е по-добър с нея. Така гледам на нещата. Джак е тук. Независимо какъв ще бъде неговият живот, аз съм само малка част от него.

Ние също така живеем в общество, в което бабите и дядовците често отглеждат или помагат за отглеждането на внуците. Джак ще бъде на 20, когато аз съм на 77, така че ще бъда възрастна и не мисля, че той ще съжалява, че се е родил. Просто ще създадем общност от хора, които да се грижат за него, точно както направихме с нашите дъщери.

Моето послание към хората, които са критични към нас, е да отстъпят малко от своята гледна точка и да се питат да погледнат от различен ъгъл.

Не съм имала лесен живот, така че се впуснах в това приключение с известна устойчивост. Но бих казала, че смъртта на Моли беше като да вземеш най-лошото нещо, което можеш да си представиш, и да го умножиш по безкрайност. Така че някои неща реално не ме безпокоят сега. Ако животът ми дразни някой друг, наистина нямам власт над това.

Щом не сте били на наше място, не можете реално да критикувате действията ни.

Моли щеше да навърши 18 години на 1 април. Преди няколко дни Грейси държеше Джак и започна да плаче и аз също се разплаках. Не става по-лесно. Седмиците между рождения ден на Моли на 1 април и нейната смърт на 7 май са най-тежките в годината. Но наистина ще кажа, че преминавам по-леко през тях сега, отколкото преди 5 години, и това е защото имам цел. Мога да почета паметта на Моли по-добре, когато се чувствам щастлива и отворена към света.

Колкото до това дали Джак е свързан с Моли – смъртта на Моли не е била решаваща за желанието да имам бебе. Моли почина и тогава започнаха онези сънища и дълго време се чудех какво трябва да направя. Моли и Джак са свързани, но Джак не е Моли, нито е неин заместител.

„Щастлива ли си?“ не беше въпрос, на който можех да отговоря с „да“ през последните пет години. Но в живота има моменти на чудо, които носят щастие, както раждането на Джак.

Така че мисля, че сега съм способна да се почувствам щастлива по начин, по който не съм била, откакто дъщеря ми почина.

 

Към оригиналната статия