Пламена Николова е един от експертите, посветили работата си на децата и постоянната борба, която водим като граждани, човеци и родители, за да осигурим най-доброто за тях.
Родена е в София, възпитаничка е на НГДЕК и катедра Културология на Софийския университет.
Когато се запознах с нея преди много години, беше ентусиазиран млад учител в Костенец, част от програмата "Заедно в час".
Оттогава ентусиазмът ѝ изненадващо не е угаснал, но се е пренасочил към политиките, които определят бъдещето на децата. Защото борбата за децата, техните нужди и права, е борба за бъдещето, а точно от адекватните политики зависи тази борба да има успех.
Професионалното ѝ развитие продължи като част от екипа на Национална мрежа за децата и от управителния съвет на Асоциация Родители.
В момента е ръководител "Ранно учене" във Фондация Rise България.
Майка е на две прекрасни дъщери, които успешно преодоляват предизвикателствата в детската градина и училището.
Заради всичко, което Пламена прави, решихме да поговорим с нея за децата, техните нужди, политиките, ролята на държавата и църквата в техния живот, нашата роля като граждани и родители.
Ето какво ни разказа тя:
И тази година си част от екипа, който прави мониторинговия доклад "Бележник 2025" на Националната мрежа за децата, който беше представен преди дни. Повиши ли успеха си държавата?
За четиринадесета поредна година държавата повишава успеха си само формално.
По същия начин можем да кажем, че успехът на зрелостниците на матурите се повишава - ако броим стотните нагоре или надолу за успех, то повишение има, но по същество от години политиките за деца са или напълно пренебрегнати и изоставени, или се планират толкова краткосрочно и кампанийно, а системите се реформират така на парче, че по никакъв начин от това не произтича позитивна промяна.
Дори в много от случаите наблюдаваме методично влошаване, като образованието е може би най-видния от тях.
Защо според теб е толкова трудно да се предприемат ефективни мерки, при положение че обществото е единодушно, че такива са необходими? Само за пари ли става дума?
Никога не става дума просто за пари или само за пари. В ключови сектори през годините са налети и потънали огромни национални ресурси, както и европейски и други фондове без това да доведе до някаква съществена промяна в полза на хората.
Дори и да има недостиг на средства в дадена сфера, като например здравната профилактика при децата, това отново е ефект от лошо планиране и приоритизиране, особено ако разгледаме къде отиват парите за детско здравеопазване - разходите за лекарства и болнично лечение в тази ранна възраст, когато човек е по принцип най-здрав и все още няма хронични заболявания, са огромни на фона на почти никаква превенция и доболнично лечение.
Превръщаме децата в хронично болни, защото е по-лесно да се усвояват пари през неефективни здравни пътеки, отколкото да се работи с педиатрите, семейството, детската градина и училищата за профилактика.
В образованието красноречив е докладът на Сметната палата, който ясно показа, че състоянието на образователната система буквално заплашва икономическото и социално развитие на нацията в бъдеще, поради липса на адекватно работещи механизми и държавни стандарти за качество.
Няма и консенсус какви резултати бихме искали да виждаме в края на средното образование.
И това след години, през които бяха насочени огромни ресурси както за подобряване на средата, така и за учителски заплати, обучения и продължаваща квалификация, СТЕМ, професионално образование и прочее. Липсата на цялостна визия и силно лидерство, както и отсъствието на качествено средно управленско ниво, наред с постоянните политически промени, популизмът и използването на децата като дъвка за политически ПР, не водят до никакви смислени и устойчиви промени.
Обществото, колкото и да има съзнателност за нуждата от промени, поради определена историческа нагласа и пълен срив на доверието в институциите, не успява да упражни натиск за промяна.
Всеки спасява сам децата си - в частно образование, допълвано от частни уроци, с частна здравна система или с много доплащане от джоба, с изолиране дори физически на децата от среда, която става все по-неприветлива.
Накрая всички тези деца - и "спасените" в паралелното образование или здравеопазване, и тези, които са минали през стандартната система или са останали под радара на системите, ще са мислещите и гласуващи граждани, работници, двигатели на едно и също общество.
И със сигурност ефектът от невъзможността им да функционират заедно и на едно ниво ще е фатален.
Какво означава за детето и неговото развитие трайната липса на работеща здравна, социална и образователната система?
Без адекватно функциониращи и подкрепящи абсолютно всяко дете публични системи, никое дете няма шанс да развие в пълнота потенциала си.
Най-малкото, ще трябва цял живот на мускули да догонва връстниците си от Европа и света - защото отдавна отминаха времената, в които сме в конкуренция само на родна почва и само с хора със същия произход като нас.
Ако изобщо успеят да пораснат и оцелеят, без да станат жертви на насилие или пасивни ползватели на социална издръжка (или по-лошо), най-голямата щета са задълбочаващите се неравенства във всяко едно отношение, които са пряко следствие от липсата на тези системи или тяхното лошо функциониране.
Нито една наистина успешна държава не се крепи на дълбоки неравенства в обществото - те винаги са рецепта за катастрофа, почва за провал на демокрацията и бомба със закъснител.
Няма как да имаме райони в България, в които детската смъртност е под средната за Европа, и други в рамките на двеста-триста километра, в които тя е четири пъти над средната за ЕС.
Това състояние може да се обясни само и единствено с лошо управление и планиране на системите и краткият отговор е - трайната липса на работеща здравна, образователна и социална системи може буквално да коства живота не на едно, а на цели групи деца в една страна.
Кога започва развитието на детето и какво е значението на ранното детско развитие за изграждането на смислени хора без дефицити?
Развитието на детето започва в широк смисъл преди раждането, доколкото от огромно значение е в какво семейство ще се роди то, с какво ниво на образование, социално-икономическо положение, достъп до здравни грижи и т.н.
Специалистите по майчино и детско здраве и ранно развитие говорят за важността на първите 1000 дни - от началото на бременността до навършване на 2 години, които са абсолютно критични за здравето и живота на детето - от редовното проследяване на бременността и ранното улавяне на потенциални генетични и вродени заболявания и проблеми, до ранната интервенция, която помага да се идентифицират на много, много ранен етап отклонения в развитието и да се предприемат стъпки за преодоляването им.
Когато това се случи още на 18 месеца или до 2 години, напредъкът на децата е огромен и те се изравняват бързо с връстниците си.
Ако това не се случи навреме обаче - поради стигма, липса на подкрепа или достъп до специалисти, виждаме деца в училищна възраст, при които напредъкът е много труден, а понякога състоянията, за съжаление, са необратими.
В ранното учене пък говорим за интензивното развитие на мозъка до 5-тата година - 90% от неговия капацитет и невронни връзки се изграждат до предучилищна възраст и е изключително важно дали в детската градина и яслата, дали в семейството или някаква услуга в общността, този потенциал на децата да се стимулира, насърчава и надгражда постоянно.
Не си даваме сметка колко истина има в баналната фраза за първите 7 години - те наистина са критично важни както за училищната готовност, за зараждащата се грамотност и математически умения, така и за социално-емоционалното развитие, комуникацията, работата в екип, критичното и творческото мислене.
Подценяваме твърде много децата, защото са физически малки и зависят от нас, но отзивчивите и адекватни грижи могат да се сравнят с отглеждането на плодни дръвчета - няма да имате здраво дърво с богата реколта и вкусни плодове, ако като фиданка не сте го поливали и наторявали достатъчно, ако не сте полагали грижи за него.
Да, вероятно ще оцелее по свой начин, но няма да е сравнимо с онези, които са имали всички условия на средата и на грижата.
От какво най-много се нуждаят децата ни?
Децата се нуждаят най-много от спокойна семейна среда, в която възрастните са достатъчно подкрепени да полагат най-добрите възможни грижи за тях.
В която родителите не са в ужас всеки ден дали ще имат храна на масата и дали ако детето им се разболее или пострада, ще има достъп до здравни грижи и лекарства, адекватни на 21 век в ЕС, в която 12-те години в училищната система не са превърнати в изтърпяване на наказание.
Отново - от работещи системи, които помагат, подкрепят, допълват семейството и са на една страница, а не са в постоянна война с него.
Децата имат нужда от съвсем малки да бъдат разпознати като самостоятелни личности, мнението им да бъде зачетено, да знаят, че светът наоколо зависи и от тях.
И че колкото повече растат, толкова повече те ще са тези с идеите и решенията. Това няма да се случи автоматично в деня на навършване на 18 г., ако не се култивира още в детската градина, че и преди това.
Как се дефинират "деца в риск" в контекста на ранното детско развитие?
Няма разлика от гледна точка на закона във възрастта на детето - обстоятелствата, които го поставят в риск, са сходни през цялото детство.
В ранното детство обаче особена подкрепа и внимание от страна на лекари, социални работници, учители, местна власт би трябвало да се насочва към децата, които растат извън биологичното си семейство или с един родител, които са осиновени, които имат здравословни проблеми и съмнения за затруднения в развитието, които имат родители, жертви на зависимости или прояви на насилие.
Най-вече целта е да се гарантира подкрепяща и адекватна среда за тези деца.
Често дори и да има на хартия възможност за такава подкрепа хората, дори и високообразованите от тях, не знаят как да стигнат до нея или срещат трудности да се справят с административните процедури.
Налагало се е да оказваме съдействие на самотни майки дори за достъп до детска градина - иначе безплатна услуга, която за тях често е от критична важност, просто защото нямат достатъчно указания и време, за да се справят със системите за кандидатстване.
Да не говорим за проблемите с отсъстващата жилищна политика или ситуациите на насилие в семейството срещу деца. Това е проблем на обществото, с който целенасочено трябва да се работи.
Как можем да помогнем като родители и като граждани, и трябва ли да го правим, или да очакваме държавата да си поеме функцията?
Всяка страна трябва да изпълнява съвестно своята част от обществения договор - няма как по друг начин обществото да функционира добре.
Което зависи от нас като родители и възрастни, трябва да свършим - възпитанието, осигуряването на среда, поставянето на граници в поведението, уважение към правото и справедливостта, към разнообразието и различието като ценности, спазването на правилата.
Не може просто да искаме общината да чисти около блока, ако си хвърляме боклуците навсякъде или да не спазваме правилата за движение по пътищата и да очакваме, че часовете по безопасност на движението по пътищата ще свършат нашата работа като родители.
Децата имат нужда да живеят с добрия пример, не просто да чуват лицемерно да се говори за него.
От друга страна като граждани сме длъжни постоянно да следим и настояваме институциите и държавата да си вършат работата, която сме им делегирали. Това е смисълът на правовата държава и демокрацията - не мога да управлявам цял град или държава, но съм избрала политици, на които съм делегирала това задължение да управляват обществените ресурси и да изпълняват политики.
Ако не го правят добре или не го правят изобщо, тогава имам не просто право, а задължение да ги накарам да си влязат във функциите.
Очакваш ли въвеждането на задължително религиозно образование да промени нещата в полза на децата?
Не, за съжаление. Евентуалното въвеждане очевидно няма други цели, освен политически.
Смятам, че липсва капацитет на системата да се справи. Това е поредната излишна и наложена изкуствено идея.
Просто тези часове да са абсолютна про-форма и да отпаднат по естествен път, е най-доброто, което би могло да се случи.
Ако обаче все пак се налеят още ресурси в преквалификация на педагози, разходи за лекторски часове на външни специалисти, отнемане на ценно време от други предмети и като цяло необосновано претоварване на програмата с лишено от всякакъв консенсус занимание, очаквам изключително много проблеми.
От липсата на реален избор между така наречената неконфесионална версия и конфесионалната (неясно дали обхващаща всички деноминации на християнството и другите религии, които се изповядват в различни общности у нас) - избор, който вероятно ще съществува само в по-големите градове и училища, а в малките ще се налага отвън, до сериозно разделение в класовете в смесени райони, което може да е изключително опасно.
Увлечен в постигането на целите си, очевидно мотивирани от всичко друго, но не и добруването на децата, министърът не дава вид да е обмислил и проиграл всички тези опасности.
Това ще изиграе много лоша шега на всички ни.
Какви са добродетелите, които трябва да възпитаваме в децата си, и доколко училището и църквата имат роля в тяхното формиране?
Училището, семейството, близките, значимите възрастни, институциите - всички имаме роля в изграждането и възпитаването на добродетелни деца, на бъдещи граждани и пораснали хора, които да споделят общи ценности и общо живеене.
За вярващите хора това е и църквата, която в земното си битие е призвана да води миряните към спасение и да съхранява християнската общност, в нашия случай - преобладаващо православна по самоопределение.
В същото време имаме и други вероизповедания с техните структури, и всички те имат значение за хората дотолкова, доколкото са изпълнени със съдържание, смисъл, доверие.
Училището е публична институция, образованието е задължително и една от ролите му за обществото е освен да образова, да възпитава и социализира - тоест тук нещата са ясни. Няма нужда от отделен предмет или специално вменяване на тази функция.
Училището и учителите винаги са възпитавали и ще възпитават добродетели и ще развиват ценности, в унисон с националната политика и консенсус кое е важно и определящо за нас като нация, част от развития свят.
Всъщност, намирам за доста обидно внушението, че досега това не се е случвало и затова е необходимо въвеждането на религията.
Въпросът с мястото на църквата е също сравнително ясен.
Държавата и образованието са светски и в тях нямат място индоктринацията и пропагандата, включително религиозна.
В същото време с цел изграждане на толерантност и познаване на културното и религиозно разнообразие, както и историческите особености на формирането на религиозните общности и деноминациите, е важно те да се изучават и това се прави в достатъчна степен в часовете по история, литература, философски цикъл.
Институциите на различните религии, включително православната църква като най-широко представена, с голямо културно наследство и историческо значение за България, може да бъде партньор на училището, може да разказва за своята роля в съхраняването на българското и християнското самосъзнание във вековете на отсъствие на независима политическа държава, може да спомага чрез своята социална функция на уязвимите и невидими членове на обществото.
Била съм учител в училище с ученици от ромска общност, в която една от многото популярни сред ромите петдесетни църкви беше причината семействата да държат особено много на грамотността и образованието на своите деца, те бяха сред най-старателните ни ученици.
Но работата на църквата оставаше в общността и със семействата. Всичко това са пътища и методи за възпитаване на ценности.
А ако чрез тази си пастирска дейност или поради личните убеждения и житейския път спечели на своя страна нови вярващи или засили вярата на подрастващите и техните семейства, това ще е съвсем различен личен избор, а не резултат от пропаганда, целяща монопол над критичното мислене и убежденията.
Няма нужда и няма място за отделни часове, не повече от безсмислените часове по военно обучение, което същият министър наложи тихомълком по същия начин.
Какво видя в Южна Африка, където беше наскоро? Кое беше различно като политики, като грижа, като резултати?
Южна Африка, макар и буквално на противоположния край на света, има изключително сходни с България проблеми.
Макар и апартейдът и расовото разделение да са приключили на хартия преди 30 години, разделението в обществото по икономически и социален признак е все още огромно.
Неравенствата, за които говорих по-горе като огромна опасност, са налице навсякъде.
Все още държавата не успява да овласти по правилен и позитивен начин някога изолираното цветнокожо население, да насърчи собствените му вътрешни сили и потенциал. Вместо това го прави изцяло зависимо от форми на позитивна дискриминация, които най-вече засилват социалното напрежение и повишават корупцията и чувството за несправедливост.
Изминат е дълъг път, но два пъти по-дълъг ще бъде нужен за преодоляване на натрупаните проблеми.
Но едно мога да кажа със сигурност - инвестициите в по-добро образование за всички деца - с всичките 12 официални езика, от силно традиционни и твърде консервативни общности с практики, които често нарушават правата на жените и децата, е единственият възможен път към обединение и общо равноправно съществуване.
Нещата се променят, но бавно. И добрите, отдадени учители и хора, посветили живота си на образованието, си личат навсякъде с промяната и искрата, която носят.
