Нова приказка: Златоушка

| от Ивелина Иванова |

Всичко днес беше както винаги. Разликата бе, че Лили имаше рожден ден. Тя получи първия подарък от баба си още докато беше в леглото. Тя й подари една вълнена блуза, оплетена от самата нея. Дядо й даде едно джобно ножче, което е бил получил на нейната възраст. Дойде и едно момиче, което от дълго време искаше двете да бъдат приятелки, въпреки че Лили не обичаше да говори с други хора. Тъй като тя не можеше да стане, баба й й помогна да се облече и да седне в количката си. Когато заведе Лили при гостенката, Клара й подари едно плюшено мече. На този ден всяка година ставаше едно и също. Два – три подаръка, а вечерта – събиране на малка група – Лили, баба й, дядо й и Клара. Но тази година беше различно. Този път тя получи още един подарък. Когато го отвори, тя видя една златна брошка – заек със сребърна опашка и мустаци.

За какво ми една грозна брошка! – тя я захвърли до леглото.

Не я хареса не заради самата нея, а заради това, че ѝ беше подарък от леля ѝ, която я беше посещавала само веднъж във фермата на дядо ѝ след катaстрофата. *** Когато я сложиха да си легне, Лили сънува много странен сън. Първо родителите си, после катастрофата, при която те не оцеляха, а тя остана с неподвижни крака, а след това и мен. После се събуди. Или поне така си мислеше тя. Погледна нощното си шкафче и ме видя. Знаеше, че не ме е премествал никой там, защото никой не видя, когато ме хвърли.

–Как ли се е озовала тук тази глупава брошка? – размишляваше си на глас тя.
– Кой е глупав? Само не смей да говориш така за една толкова ценна семейна вещ.
– Кой е тук? Кой е в стаята ми? – тя очевидно не ме забеляза.
– Не ме ли виждаш? Да, ти гледаш право в мен и още не ме забелязваш? – обидих се аз.
– Не може да бъде! Не е възможно някаква си брошка да говори! – Лили беше ужасно объркана.
– Как, та нали ме виждаш, че говоря, чуваш ме. Как не можеш да повярваш, нали си дете? – попитах аз. – И само да отбележа, аз не съм някаква брошка, а и не съм глупава. Аз се казвам Златоушка и съм предавана от човек на човек в твоето поколение и дълго време съм помагала на притежателите си. Всички, на които съм помагала са били поне мъничко по-учтиви, а и всички са били като теб на дванайсет.
– Аз не съм като тях. – тъжно промълви момичето.
– Че защо, нали и ти имаш въображение като всички останали? – Не е това.
– Ами? – Аз не мога да ходя. – очите й се насълзиха. – И също така нямам приятели.
– Стига толкова самосъжаление! Това което казваш не е истина! Ти винаги си можела да ходиш, а и Клара ти е много добра приятелка, дори и да не го осъзнаваш сега. Ще ти докажа чрез една по-приятна история. По-скоро ще ти я покажа. Но не ме прекъсвай, че иначе няма да мога да продължа. Това, което искам от теб е само да ме сложиш на дрехата си. И така. Първата част от тази приказка е много поучителна. Всъщност както е и цялата приказка. Всичко започва в една борова гора.
След тези думи Лили чу нещо много странно – пеенето на птици, които пееха толкова невероятно, че човек започваше да си тананика песничката и да тупа с крак в такт на музиката. После усети мириса на смола. Това беше странно.

– Чакай, още с уча… сега е по-добре.
Лили вече видя, че се намира в борова гора. – Как е възможно това? Нали си бях в къщи, не съм излизала.
– Ти не, аз те доведох тук. И така, продължавам да разказвам. На едно дърво, едно птица беше свила гнездо. Докато я нямаше, малките стояха в гнездото и пърхаха с крилца. Когато мама се върна, им каза: – Дечица, време е за първият ви полет. Съберете смелост и скочете от гнездото. Трите пилета се приближиха до ръба. Първото, най-силното, веднага полетя. Птицата го поздрави за лесното излитане. Второто скочи и след леко поклащане също полетя и получи похвала от майка им. Двете скоро се изгубиха от погледа им. Третото обаче беше по-малко. Крилцата му бяха по-мънички, но все пак имаше здрави перца. То се колебаеше дали да скочи. Беше го страх. Но майка му го окуражи:
– Миличко, няма от какво да се страхуваш, аз съм тук. Знаеш ли, че единственият ти страх е твоята неувереност. Трябва да имаш куража да се пребориш със страховете си. Другите ти братя можеха да летят не защото бяха толкова смели, колкото че бяха смели. Да, те имаха смелост, но истинската смелост идва в трудностите. А аз знам, че ти с много смел. Просто повярвай в себе си. След тези думи пиленцето придоби смелост и скочи. Тръгна стремглаво да пада надолу, сякаш скоро щеше да тупне на земята. Ала започна бързо да пърха с криле и след малко се извиси нагоре, достигна братята си и дори ги изпревари.
– Видя ли? Лили беше изумена. Не беше чувала, а пък камо ли виждала приказка по такъв начин. Да, беше се вживявала в тях, но никога не е била самата тя в приказка.
– Беше невероятно! Та аз видях с очите си всичко, и чух разговора им на дървото! Как стана това?
– Направих го аз. Доведох те тук, за да можеш да разбереш по-ясно всичко, да ти е по-интересно и най-важното – да се замислиш.
– Да се замисля за какво? – не разбра Лили. – За самата себе си. Ти си като това птиче – имаш силата да проходиш, трябва ти смелостта да го направиш. Лили се замисли. Наистина не помнеше причината да не може да ходи. – А сега е време да се поплуваме. – и ние изведнъж се озовахме на брега на остров. – Харесва ли ти тук? – Да, но как ще плувам като не мога да ходя, Златоушке? – учуди се Лили. – Ти можеш всичко, което пожелаеш. – обясних аз. Лили размърда пръстите на краката си. Невероятно! Тя се зарадва и веднага скочи във водата. Тя плуваше! Колко беше приятно да може да плува, да почувства водата край себе си. Аз бях до нея. Лили се обърна по гръб. Затвори очи. Искаше й е да знае, че това, което става сега, е реалност. Но тя знаеше, че всичко е само приказка. Чувстваше водата наоколо, чуваше шума на водата при плуването… *** Лили отвори очи. И вместо да види морето, рибите, тя видя тавана на стаята си. Всичко ѝ беше много странно. Погледна нощното си шкафче. Брошката я нямаше. Погледна на ношницата си. Тя беше там, където я беше закачила. „Дали това беше сън?“ помисли си Лили.

Тя се беше събудила по-рано и баба й още не беше дошла да я преоблече. „Трябва ти смелост, за да проходиш.“ спомни си думите на зайчето. „Всъщност, не беше чак толкова глупава Златоушка.“ Лили махна одеалото. Опита се да си представи как си помества краката и става от леглото. И наистина, пръстчетата й потрепнаха. „Мога да проходя“- зарадва се Лили. Тя продължи да се опитва и постепенно започна да си мести целите ходила. Но тя скоро спря, понеже баба й дойде. „Искам да ги зарадвам, когато ме видят, че съм напълно проходила“ хрумна ѝ изведнъж.

– Добро утро слънчице! Как спа? – попита я Роза.
– Невероятно, бабо. Спах и сънувах, че ходя. – засмяно отвърна Лили.

Баба й се учуди на неприсъщата й ведрост, но много се зарадва. Тя видя брошката и каза:

– Много се радвам, че си харесала брошката. Когато майка ти беше на твоята възраст ѝ я подарих, а след катастрофата я предадоха на сестра ѝ като най-близка. Иначе сега щях да ти я подаря аз, ако беше в мен.
– Много ми харесва бабо! Приказна е. А между другото, дойде ли вече Клара?
– Току – що. Попита дали си будна. – Искам да се поразходя с нея. С количката, разбира се. И така, когато излязоха двете момичета от къщата, Клара предложи на Лили да я заведе на едно място, което много харесваше. Когато стигнаха, Лили видя невероятна борова гора, с ухание на смола и свежест.
– Невероятно! Та аз бях в точно тази гора със Златоушка!

И ето го това дърво, на което имаше гнездо с три пиленца.
– За какво говориш? Коя е Златоушка и кога си била тук? Лили й разказа за всичките си приключения – за говорещата брошка, за вълнуващата приказка и за това как беше плувала в морето.
– Това е невероятна история. Това ли е брошката, за която говореше? – Клара посочи брошката на дрехата на Лили.
– Много е хубава.
– Да. Първо не я харесах, но после като оживя разбрах, че е много ценна семейна вещ. И настина, сега мисля, че тя е много хубава и умна. Чудя се къде ли ще ме заведе следващия път? *** Веднага щом си легна заспа, понеже беше много уморена от тази дълга разходка. Обаче не забрави да ме премести на нощницата си. Дойде и моят ред да разказвам. Заведох я сред митични същества и несъществуващи земи. После я пренесох в една чудна градина с ухайни цветя – рози, трендафили, зюмбюли, лалета, момини сълзи… Всички, които можете да си представите. Когато се събуди, тя остана очарована.
– Невероятно! Тази градина е чудесна! И тя ли се намира наблизо до къщата ни, Златоушке?
– Да, точно в центъра на малката гора, в която бяхме. Виждаш ли тази пътека? Тя води до къщата.
– Каква ще бъде следващата приказка? – ме попита Лили.
– Ти решаваш. Този път разказваш ти.
– Аз ли? – с недоумение попита момичето. – Аз не знам никакви приказки.
– Това, което се опитвам да кажа е, че ти ще си я представиш и ще ни я разкажеш. – казах ѝ аз. – На кои вас? – На нас – обадиха се много гласове. – Ние много обичаме увлекателните приказки.
– Кои? – Лили още не проумяваше какво става.
– На цветята и на мен. Но за целта трябва да се изправиш, за да се виждаш и чуваш от всички. – обясних ѝ.
– Но аз не съм била пред толкова голяма публика до сега. – притесни се тя. – Започнеш ли да разказваш ще забравиш за всичко наоколо. А сега е време да започваш.

Лили все още седеше на беседката. Аз бях седнала до нея и ако се изправех на пейката, щях да стана колкото нея висока. Сложих си лапата на рамото ѝ и я окуражиш. След малко тя стана. Малко неуверено, но стана и започна да ходи към центъра на беседката. Дори не се замисли за това, че вече ходи. Беседката беше увита с много красиви червени рози. Те внимателно изучаваха момичето и чакаха търпеливо приказката. Ружите се поклащаха в ритъм под такта на вятъра. Всички очи се бяха вперили в нея. Когато постоя да помисли какво да разкаже, Лили започна притеснено да разказва. Започна с градината в която се намира – описа много интригуващо гледката, която се простираше пред очите ѝ, и дори цветята да бяха гледали всичко това през целия си живот, не можеха да откъснат очи от нея. Погледа на Лили се оживи, мисълта ѝ стана по-ясна и приказката – по-увлекателна от преди. Продължи да разказва за това как един ден цветята се превърнали в птици. Толкова пъстри и хубави, че никой не можел да откъсне очи от тях. Много описателно разказа, как те полетели над гората, над града, морето. Пръснали се във всички краища на света.

Градината останала пуста. Тревите, дърветата тъгували и пеели тъжни песни. Природата се разболяла, сняг паднал на земята и затрупал всичко в гората. Но един прекрасен ден зеленината се върнала в цялата гора и се чули радостни птичи песни. Цветята се завърнали! Те кацнали на предишните си места и дори донесли със себе си семена на нови цветя, които скоро щели да поникнат. И така всяка година цветята идвали през пролетта и си отивали есента. Лили се огледа. Чак тогава се отърсих от вцепенението си. Аз – великата разказвачка на приказки бях погълната от нейната. Опашката ми знае повече приказки на света от който и да било друг приказен герой или човек, а дори не се и бях замисляла за подобна приказка като тази. А докато Лили разказваше, не бях забелязала, че тя се беше разхубавила.

Бузките ѝ бяха станали по-румени, косата ѝ по-лъскава и пухкава, а очите ѝ по-блестящи и смели от всякога. Цветята започнаха да ликуват:
– Ооо, ааа, невероятно! Изумително! Тази приказка надминава дори тези на Златоушка.
– Наистина, – съгласих се аз – по-хубава е дори от моите приказки. Аз не съм ти разказвала най-хубавите си, но не е и необходимо – ти и сама можеш да си измислиш такива. И то по такъв описателен начин, че без магия можеш да си се представиш част от приказката.
– Наистина ли? – невярващо попита Лили – Или просто ме утешавате.
– Всички мислим така. Трябва да разкажеш такава и на близките си. – допълниха цветята.
Лили се замисли – наистина беше страхотна идея. Тя се унесе в мечти, представи си някакви приказни светове и същества – така, както си стоеше права. Въпреки шумотевицата и говоренето наоколо, тя като че беше заспала. *** Събуди се. Почувства се по-лека и по-жива от всякога. Тя преливаше от енергия. Спомни си съня си. Тя наистина ли ходеше? И стоеше права по време на цялата приказка? Замисли се. Щом е успяла веднъж, ще успее още веднъж. И тъй като се беше събудила цял час по-рано, реши да опита да стане. Както предишния ден се отви, замърда този път с лекота стъпалата си, после бавно започна да си свива колената. Седна на ръба на леглото и – невероятно! Тя успя! Изправи се без чужда помощ и дори започна да ходи – стъпка по стъпка. И така за един час тя успя да се раздвижи толкова, че ходеше свободно. Обаче се върна в леглото преди да дойде баба ѝ. А когато тя дойде, се престори отново, че не може да ходи. Лили ѝ каза:

– Бабо, имам едно желание! Баба й се изненада.
– Кажи какво е. – Искам да отидем на пикник в гората заедно с Клара и родителите ѝ. Вие си почивате в четири часа, затова може да отидем тогава. Имам една изненада. Тъй като се почувства щастлива, че най-накрая внучката ѝ е поискала да излезе, бабата веднага се съгласи. А до тогава отиде да работи в градината и да каже на мъжа си за събитието. През това време Лили и Клара бяха излезли на разходка. Тъй като бяха решили да стоят навън до три часа, си бяха взели вода и храна. Този път Лили заведе приятелката си в градината.
– Еха! Много е красиво тук. И тук ли си била в съня си? Лили ѝ разправи подробно за случилото се в съня ѝ. Клара беше във възторг.
– Значи вече можеш да ходиш?
– Да, упражнявах се в стаята. И наистина – замислям се, че след катастрофата ми казаха, че съм била в кома дълго време, а като се събудих нямах никакво желание да опитвам дори. Чух лекарите да казват, че нямам наранявания на краката, че съм здрава. И ето – наистина проходих! Лили се надигна в количката. Беше по-уверена отколкото беше в стаята. Стана и се приближи до Клара.
– Наистина, ти ходиш! Много се радвам. Вече ще можем да се гоним и да си играем. – Никога преди това не съм имала толкова добра приятелка. И преди нещастието имах приятели, но ти си ми най-добрата.
– И ти на мен. – двете момичета се прегърнаха. Цял следобед те си играха и се забавляваха, докато стана време да се съберат заедно с родителите. Лили се върна в количката, а Клара я върна у дома ѝ и отиде до в къщи да доведе родителите си. Всички се настаниха на пейките в беседката. Баба ѝ беше направила горещ шоколад за децата и кафе за възрастните, а също така и сандвичи. Всички погледнаха Лили. Искаха да разберат причината за събирането. Лили, все още в количката, се премести в средата и започна.
– Събрах ви тук, за да ви кажа, че старата Лили – необщителна, тъжна, самотна, вече я няма. И за да докажа, ще ви разкажа една история. Всички се зарадваха. Но възхитата им беше неописуема, когато Лили се надигна от количката, после се обърна и я премести извън беседката.
– Момиченцето ми, та ти ходиш! – баба ѝ се изправи и я прегърна.
– Да, бабо, това беше голямата ми изненада. А сега да разкажа всичко. – и тя започна приказката си – всичко, което беше преживяла, само че с различни измислени герои и свят. Всичко промени. Освен Златоушка. Реши тя да си остане същата, просто защото така беше още по-интригуваща историята. Тя наистина се беше променила.

По-уверена и смела. И най-важното, което беше променено беше, че тя стоя права през цялото време, през което разказваше. Сега, както и по-късно, тя не остави брошката – дори когато спеше. Златоушка не ѝ разказваше повече приказки, но не беше и нужно – наистина Лили стана много добра разказвачка. Тя превръщаше в интригуваща история дори обикновен ден. Винаги, когато не беше на училище или не наваксваше пропуснатия материал, тя тичаше навън с най-добрата си приятелка Клара. Там те си играеха до тъмно и си разказваха приказки. Така някаква си „грозна брошка“ според първите думи на момичето, преобърна света ѝ и го подреди. И така от „някаква си“ брошка, тя беше наречена „хубава“ и „умна“. Тази брошка спря да разказва приказки, но само докато не беше предадена в ръцете на децата на Лили, които също много я харесаха.

Приказката е част от конкурса на Mamamia.bg „Напиши ми приказка“.