Нова приказка: Попо и вълшебната планина Родопослън

| от Дани Блажева |

Нова приказка за „лека нощ“ от конкурса НАПИШИ МИ ПРИКАЗКА в Mamamia.bg. Очакваме вашите ръкописи ТУК! Нека да творим и да четем повече на децата заедно! За най-добрите ще има награди.

Имало едно време една необикновена планина наречена Родопослън. Защо необикновена ли? Защото високите й непристъпни върхове давали сигурно убежище за изстрадали и нещастни животни от цял свят. По тучните зелени поляни с ухаеща мащерка, вкусни боровинки и диви ягоди, под сянката на дъхавите борове, място намирали само най-милите, добродушни и усмихнати животни прогонени от своите роднини заради добротата и своите различия.

Рано сутрин по билото на планината хората виждали бляскавите отблясъците на стада от еднорози с лъскава кожа искряща от диаманти. Еднорозите често били преследвани от алчните хора заради красивата им и ценна козина, която те превръщали в бижута.

През деня по склоновете се виждали пухкави кафяви и бели мечета, спускащи се на кълбо през стръмните поляни, докато се превиват от смях. Те намирали убежище в планината Родопослън, защото в нея ловът на мечки бил забранен.

От дърветата се чували пъргавите крачета на катеричките, които вместо на народна топка играели на криеница в хралупите. Всяка вечер кълвачите почуквали в синхрон по кората на дърветата и оповестявали началото на драконовия концерт.

Главното действащо лице на концерта бил италианският дракон-тенор Алберто, който винаги откривал концерта с любимата си ария. Алберто бил прокуден от родината си заради прекалено силния си глас, с който чупел прозорците на сградите винаги щом запеел.

Красивите бели драконки Тара и Мара с дълги сини мигли и зелени очи танцували балет в небесата. Тара и Мара били напуснали своята северна страна заради набезите на местните хора, които се опитвали да ги уловят заради красивата им кожа, от която искали да направят чанти за жените си.

Всеки вечерен концерт в планината Родопослън завършвал с голяма и вкусна вечеря за всички животни, приготвена от корейския дракон Доб Рин Чо. А той бил изгонен от родината си, защото вместо да лети и да всява ужас, обичал да използва огъня от устата си, за да готви вкусотии. Затова всяка вечер Доб Рин Чо богато гощавал всички с апетитни корейски гозби като вкусното зеле ким чи, супата рамен и пикантните док боки.

А пък в град Вихролист, който се намирал в планината Родопослън живеело едно малко момченце с дългото име Петър- Алехандров-Оронжовев-Рисунков-Оразкошен-Иванов, който и големи и малки наричали накратко Попо. На пръв поглед Попо бил обикновено дете – обожавал да тича навън с децата, да гледа анимационни филмчета и да играе на телефона на майка си. Най-голямата му страст обаче била планината, в която живеел. От малък обожавал разходките в планината и възможността да рисува заобикалящите го неща.

Попо се наслаждавал както на ясните красиви утрини, в които над зелените корони на елите се стелели малки пухкави облаци, така и на дъждовните дни. Обичал гледката и аромата на мократа трева, бързия бяг на пръснатите из земята пълзящи охлювчета, които винаги махал внимателно от пътя, за да не сгази. И ако за връстниците му мъглата значела студ, то Попо я посрещал с усмивка, защото за него носела усещане за уют и свобода.

Затова когато в училището обявили конкурс за детска рисунка на планината Родопослън, Попо веднага решил да се включи. Щял да прави едно от нещата, които най-много обича – да рисува планината. А голямата награда било красиво женско кученце с розова панделка. То било изгубено в една пещера, а след това спасено и сега си търсело дом и стопанин. Попо отдавна мечтаел за свое собствено кученце, с което да играе у дома и да се разхожда в планината. Затова Попо твърдо решил да спечели конкурса като нарисува най-приказното и красиво място на света, а именно – неговата обична планина.

Докато растял, неговите баба и дядо често му разказвали за горски концерт, който животните в Родопослън изнасяли всяка вечер. В селото им се носели легенди за приказните същества, които живеели в планината.

Затова въпреки страха си Попо решил да отиде дълбоко в гората Родопослън, където да срещне сам красивите животни, за които бил слушал и да ги помоли да ги нарисува.

Попо взел своята раничка, сложил в нея бутилка с вода, няколко вафли и своя скинцик с пастели. Написал бележка на родителите си, за да знаят къде е, взел си телефона и сам поел из поляните водещи до сърцето на планината.

Дълго вървял и често спирал да почива, за да се любува на необикновените красиви животни около него, които виждал за първи път сам – красиви пъстри пеперуди, сини калинки на червени точици, оранжеви катерички, лилави зайчета, бели орли и златни гъсеници. Всичко в планината Родопослън било цветно. А около него ухаело не на бензин и прах, а на билки и красива зелена трева. Докато вървял усмихнат, Попо маркирал дърветата, покрай които минавал, с пастелите, за да може лесно да открие пътя си на връщане.

За зла беда над планината се събрали тъмни облаци, от които изведнъж рукнал силен проливен дъжд, който измил пастелите, с които Попо белязвал пътя си. Уплашено и мокро, момченцето се скрило на завет под една скала и горчиво заплакало за топлия си дом и родители си. Вече искало само да си бъде в къщи.

Плачът му чули стадо красиви еднорози, които предпазливо се доближили до него. Техният водач леко побутнал с искрящото си копито Попо и го попитал за какво плаче. Момчето загубило ума и дума като видяло десетките бляскави и искрящи еднорози. Капчиците дъжд по козината им сега блестели във всички цветове на дъгата, огрени от слънцето, което отново се смеело в небето. Попо им разказал за конкурса за детска рисунка и за мечтата си да има свое кученце и другарче.

Еднорозите погледнали в сърцето на момчето и видели, че е изпълнено с доброта. Затова се смилили над него и решили да го заведат до поляната, на която се провеждал горския концерт.

Когато Попо пристигнал на голямата ливада, не могъл да повярва на очите си – всичко било пълно с причудливи животни, които бил виждал само по книгите и в приказките. Шумът от бърборещите животни бил толкова силен, че Попо трябвало да затисне ушите си- смеещи се папагали, скачащи маймуни, блеещи овце, кискащи се лисици, боричкащи се мечета, цвилещи еднорози и много други.

След като кълвачите отброили секундите до началото на концерта, всичко заглъхнало и оперния дракон Алберто кацнал на сцената и започнал да пее. Белите драконки Мара и Тара се понесли в небето в шеметен танц – разпръснали облаците в небето и започнали да се реят в сложен танц. Докато всичко това се случвало, Попо рисувал ли рисувал. След като концертът приключил, замирисало на вкусна храна. Стомахчето на момчето вече къркорело гладно, защото отдавна било изяло всичките си вафли. Драконът До Брин Чо обаче видял най-новия гост и му сипал от вкусните си гозби в купичка от дървена кора. Попо изял до трохичка апетитните ястия, които опитвал за първи път и благодарил на До Брин Чо за милия жест. Драконът толкова се зарадвал на комплимента, че започнал да хълца от щастие и да пръска огън от ноздрите си.
След като Попо нарисувал в скицника си концерта, той помолил животните да му помогнат да си отиде вкъщи, защото телефонът му не работел и следите, които оставял по дърветата с пастелите си били измити.

Всички се събрали в кръг на съвет и бързо обсъдили как да помогнат на Попо да се завърне в град Вихролист, при мама и татко. Всички животни били прокудени от домовете си поради една или друга причина и знаели колко много могат да ти липсват дома и семейството. Затова взели единодушно решение как да спасят момченцето.
Драконките Тара и Мара качили на раменете си малкия Попо и се издигнали високо над короните на дърветата, където малчуганът можел да вижда километри напред. След няколко минути вихрен полет, Попо видял познатите сгради на град Вихролист и посочил на драконките накъде да летят. Тара и Мара оставили момченцето на двора на училището му и после бързо отлетели, преди да бъдат видени от всички.

Попо се прибрал у дома, където го чакали разтревожените му родители, които силно го гушнали. Малко му се карали, защото били много уплашени за него, но като чули приказната му история и видели красивите му рисунки, които нарисувал, веднага му простили.

Така Попо спечелил конкурса за детска рисунка и мечтаното кученце. Кръстил го Тамара – в чест на драконките Тара и Мара, които го довели до дома.
Попо закачил на видно място вкъщи рисунката, която изобразявала приказния концерт в планината Родопослън и често често разказвал за приключенията си на своето куче Тамара преди лягане.

Край.