Това е една история в три части. Тя показва как, когато сме поели в една посока без особени очаквания, можем да получим много повече отколкото някога бихме си представили.
Купих си билети за Милано в началото на миналия месец. Милано, където съм била вече 3 пъти и което не харесвам, ама хич. Милано, където на връх Нова година (2020-а) плаках на централния площад, седнала на земята до една ограда, защото изгубих приятелите си в тълпата. Милано, което според мен има една катедрала и един твърде скъп търговски център. Милано, което не обичах. Билетите обаче бяха 57 лева двупосочни и Италия е Италия. Така че отидох.
Планът ми беше съвсем простичък – кацах в Бергамо, градче до Милано, където се намира едно от летищата, обслужващи града. Бергамо е безкрайно чаровно място, така че мислех да пия кафе там и да се отправя към хостела си в Милано, където най-лошото, което можеше да ми се случи, беше да си чета книгата. Колко пък да е скучно?
Още на летището в България обаче се срещнах с мой познат, който отиваше към Алпите за уикенда. И като почна – това езеро, онова езеро, това градче, виж този замък и аз направо ахнах, защото даже не ми беше и хрумнало, че мога да правя нещо друго освен градски туризъм. Разбира се бях проверила вече всички градове в радиус на под два часа от Милано – от Торино до Верона, но по една или друга причина ги бях отписала.
Докато на телефона на този човек не видях снимки от Сирмионе. Или по- точно – крепостта в Сирмионе. Беше толкова красива, че само 3 часа по-късно вече бях успяла да се кача на влак натам. Книгата си четох във влака, а той за моя изненада струваше скромните 8 евро. След като разгледах Сиримионе и съседното му градче – Дезенцано, се отправих към Верона. Все пак беше вече само на половин час, а и в Милано няма нищо за правене, нали така?
В Милано стигнах чак на следващия ден по обед. Неделя. Тоест последен работен ден за всякакви музеи и галерии. А аз имах две неща в списъка си – да се настаня в безбожно скъпия си хостел и да разгледам замъка. Край.
Поради това тръгнах много бавно – очакваше ме 57-минутна разходка с багажа ми, но още в първите 10 минути градът ме срещна с bosco verticale – жилищна сграда, която сама по себе си представлява гора. Рязко си пожелах да има повече такива и се замислих как ли биха изглеждали градовете ни, ако не бяха гори от бетон, ами ей такива – съвсем истински.
Оттам се озовах в красивия бизнес център на града. Точно това зареди което не харесвах Милано, се оказа всъщност красиво? Да, Милано не е Рим и не те посреща с история на няколко нива. Не е Болоня, която те пренася няколко века назад и където не можеш да сбъркаш с храната.
Така поне ни каза екскурзоводката на тура, към който се включих в понеделник. Жената имаше някакъв опит с опознаването на града – все пак идваше от Венецуела, а любовта ѝ към Италия произтичаше от Флоренция. Друг италиански град, с който Милано няма нищо общо. Милано просто е една различна Италия. Милано, както разбрах на този тур, е жертвало каналите си, за да има метро. А представяте ли си – Милано можеше да е като Венеция, но не. Милано е финансов център, индустриалната и икономическа столица на цяла Италия, а за да се правят по- бързо пари, трябва да се стига по- бързо до офиса. Затова – никакви канали. Стана ми малко жал за този град, разделил се с част от красотата си, за да може да подпомага икономически другите градове, които иначе са толкова очарователни.
Резултатът за два дни са 50 километра пеша – безброй архитектурни шедьоври (повече модернистични), един замък, един шопинг (защо иначе си отишъл в модната столица?), няколко аперитива, дълги часове на обиколки, едно намерено сърце, има-няма 10 часа сън и незабравими емоции. Та, ако се чудите, идете в Милано – различно е. Всеки път.
Вижте още:
