Любов с привкус на морска пяна

| от Николина Михайлова |


Любовта с привкус на морска пяна е лека и ефирна. Всъщност леко солена и направо ефимерна. Тя е винаги лятна, никога зимна. Лятна, дори когато вали из ведро и се криете под навесите и чадърите на плажа. Леко сладка и пълна с неизречени обещания, като летните плодове, пълни със сок, които безгрижно споделяте на закуска.

Любовта с привкус на морска пяна остава дори дълго след като си е отишла. Както остава носталгията по лятото. Може би затова Лана дел Рей пееше за лятната тъга?

Никога не съм обичала особено ходенето на море. Като на градско момиче, отраснало из руините на Пловдив (който през лятото е откровено непоносимо горещ), не ми е липсвало голямото синьо. Липсвала ми е може би само идеята за него и съм се чудила често по фотевски „Измислица ли е морето? И щастието ли?“. А в града щастието често е измислица, остарял градски мит, за който сме чували от приятел на приятел и вече отдавна не сме сигурни имало ли го е някога, някъде, за някого.

Това лято обаче ми се случи нещо различно. Запознах се с един човек, прекарал целия си живот близо до водата.

От онези хора, които в града получават морска болест. Само защото не могат да видят морето.

Къде на шега, къде сериозно, решихме, че ще посетим заедно Черно море. Черно море, което аз познавам и обичам отдавна. Черно море, което той не беше виждал никога. Идеята беше проста – един ден в Бургас, един ден в Поморие и един ден в Несебър. Пълна програма. Дълги летни дни, още по-дълги летни нощи с разходки на плажа, които аз планирах да прекараме в разговори за философия и творчеството на обожавания от мен Казандзакис.

Тук вече разбирате, че съм гледала много любовни филми, може би твърде много. Толкова много, че може би не е останал нито един неизгледен. Все пак аз съм от онова поколение, което израсна със „Сексът и градът“. Поколение на жени, които отчаяно преследват единствения за тях мъж, който обаче често срива романтичните им представи и надежди със земята. Мъж, когото преследват толкова усърдно, че му докарват паник атака, достатъчно силна, за да реши той да ги напусне на сватбения им ден, въпреки че ги обича и иска да се ожени за тях. Та, в това поколение, към което аз принадлежа, ние сме свикнали на разочарование, а често ни крепят само красивите надежди.

Оказа се обаче че реалността може да е много по- красива, по- богата и разнообразна, от който и да е любовен сценарий. Казандзакис беше заменен с Камю, философията с религията, разходките по плажа с шофиране в жегата от един град до друг, но… нищо не може да замени времето прекарано с човек, с когото имате какво да си кажете, до такава степен, че всичко останало спира да съществува. Поне за няколко дни, поне за няколко мига, преди да изчезне като морската пяна.

Вижте още: 

Защо няма да подкрепя черноморския туризъм

[re;ate