Изкуството да загрозяваш изкуството със себе си

| от Вучето |

Няма да познаете с какво запомних първото си посещение в Лувъра. Не с “Мона Лиза”, а с просветлението, което получих в този момент и което промени завинаги отношението ми към любителската портретна фотография. През онзи ден навалицата пред шедьовъра беше традиционно голяма и аз, каквато съм кинта и петдесет висока, трябваше да си пробия път с лакти до предната фронтова линия от туристи, за да мога и аз да погледна в очите най-известната в света матрона. Само че някой ме беше изпреварил и се беше добрал преди мен до нея. Там, отвъд огражденията и на престъпно близко разстояние до бронираното стъкло, се беше изтъпанчил незрящ младеж и, ухилен до уши, позираше пред личния си фотограф. Абсурдността на гледката така ме смая, че пропуснах да обърна внимание на самата картина преди един охранител да изтласка тълпата назад, а мен – зад потните гърбове на другите мераклии да се снимат с Джокондата.

Не бързайте да ме обвинявате в нездрав цинизъм, задето „как не ме е срам да се подигравам на слепеца“! Разбира се, че няма нищо гротескно в това незрящ човек да иска да се снима, макар да не може да види как е излязъл на снимката и после да използва фотошоп, за да си оправи порите на лицето. Просто възприех сценката като метафора на модерната егоманиащина, на желанието да си придадеш важност и стойност като запечаташ в пиксели посредствения си, никому неизвестен образ заедно с нещо, което всички биха разпознали даже на сън да ги бутнеш. Защото и ние, досущ като слепци, реално не виждаме пред какво се снимаме, а и в повечето случаи дори не ни интересува особено, стига то да е достатъчно „феймъс“, за да му е посветена страничка в Уикипедия, или поне да има този wow-ефект, който да накара всеки един от 230-те ни контакта в Instagram и Facebook да ни завиди на късмета, че сме го видели „live“.

Фонтанът ди Треви – checked.
Восъчната статуя на Роналдо в музея на Мадам Тюсо – double checked.
Айфеловата кула – ам’чи как!
Малката русалка – та ние сме близначки по размер на сутиена, няма как да не се снимаме заедно.

Ватикана на Папата, Давид на Донатело, Мислителя на Роден, градините на
Версай, „люспестата“ къща на Гауди и още и още църкви, водоскоци, мостове, барелефи, надгробни плочи, яйца Фаберже, яйца на очи, шведска маса, отрупана с диня и кус-кус в ресторанта на двузвезден турски хотел… Ти си това, пред което се снимаш! Иначе не съществуваш. Иначе не си бил на това място. А и да си бил, няма значение, ако не си си запечатал муцунката, чантата диагоналка, новите маратонки и новото бебе на фона на някое световноизвестно произведение на архитектурата, скулптурата или друго пластично и изящно изкуство, което, при по-широка интерпретация, може да значи всичко – от пачката на Мая Плисецкая в ролята ѝ на Одета в „Лебедово езеро“ до казан с паеля в „капанче“ някъде в Барселона.

Гледайки стари, чернобели фотоси от края на XIX и началото на XX век, не ви ли внушават чувството, че нещо не е както трябва.

Ако досега не сте се замисляли кое е това нещо, което прави портретите в цвят сепия от зората на фотографията странни, аз ще разбуля мистерията като ви кажа какво точно не им е наред… от съвременна гледна точка. Никой не се усмихва. При никакви обстоятелства – без значение дали става дума за петдесетина момичета, подредили се пирамидално в двора на девическата гимназия, двойка младоженци или семейство с мама, татко, братче и сестриче. Но за това е имало техническа причина. Не нашите предци са били темерути, а просто ранната фотографска технника е изисквала за дълго време обектите да стоят абсолютно неподвижно, без и мускулче да трепва на лицата им, преди „птиченцето“ да излети от обектива. В противен случай образите се размазвали.

На тази мракобесна статичност се слага край, когато фотоапаратите стават преносими и напускат професионалните студиа. Символичното начало на самоувековечаването на индивида е поставено през декември 1920 г., когато петима нюйоркски фотографи си правят селфи, държейки апарата на ръка разстояние, докато шести човек ги заснема отстрани, запечатвайки този исторически момент за поколенията. Веднъж щом тази магическа кутия става достъпна – и финансово, и като размери – за „простолюдието“, започва масово документиране на важни и неважни мигове от човешки животи, а с разрастването на социалните мрежи в началото на миналото десетилетие тези запечатаните мигове от вечността напускат страниците на дебелите прашни семейни албуми и заживяват свой собствен живот някъде там, в абстрактния ефир на абстрактното глобално село.

Копнежът да напуснеш, пък макар и за малко естествения си хабитат, да пътуваш и да разширяваш собствените си хоризонти, опознавайки чужди места и култури, е дълбоко закодиран в човешката природа. Това, в което в последствие този копнеж се изроди обаче, прилича повече на състезание под наслов „Снимай се пред колкото се може повече забележителности…или умри“.

В съвременната дигитална ера, когато вече не се налага да броиш колко от 24-те пози на фотолентата „Кодак“ са ти останали преди да трябва да заредиш в апарата ново (закупено!!!) филмче, безплатната онлайн фотографията фундаментално предефинира концепцията за туризъм. И ако преди беше по-важно да се насладиш на самото преживяване, на гледката на риболовна лодка в морето по изгрев слънце и на Бруклинския мост от илюминатора на пикиращия над летище „Кенеди“ самолет, днес вече нищо от това не струва, ако не е запечатено на 150 почти идентични кадъра на айфона.

Какво, мамка му, се случи?

Кога от пътешественици и щастливи аматьор-изследователи на заобикалящия ни свят се превърнахме в елементарно, патетично допълнение на мизансцена на великото човешко изкуство? Понеже, да бъдем честни, дори когато Мона Лиза е на заден план, всъщност ние сме нейният миманс. И ако тя, Джокондата, можеше да говори, сигурно щеше да извика, не, по-скоро да изкрещи иззад бронираното си стъкло: „Заклевам се, че ако още един озъбен тъпанар се снима с мен, ще си пръсна мозъка!“.

Но понеже това няма как да се случи, не и в тази реалност, тя продължава любезно-мистериозно да се усмихва и покорно да държи ръцете в безопасната за туристите поза „така, че да мога да ги виждам“.

Вижте още:

За селфито, идеалите за красота и нуждата да бъдем лайкнати от Теньо от Копривщица

 
 


Повече информация Виж всички