Работя „хоум офис“ още от 2019 г. Преди пандемията. „Before it was cool“. Хипстър, така да се каже. И единственото, за което съм благодарна на ужасяващата 2020-а година, е, че след нея постепенно спряха да ме виждат като нагла, дезинтересирана и мързелива скатавка заради това, че твърдо предпочитам (и откак се помня, твърдо съм предпочитала!) да работя от дома. Дори тогава, когато дума не можеше да става за подобни глезотии.
Помня да ми се е налагало да ставам в 05:30 сутрин, за да сменя три транспорта до работното си място, където работният ден започваше в 08:00 и глобяваха за закъснение. Връщането отнемаше още два часа. Четири часа от живота ми. Всеки ден.
Помня да съм била на място с дрескод, където всеки ден се налагаше да съм с впит панталон, официални обувки и сако. При все че длъжността ми не изискваше срещи или контакт с хора.
Помня и офис, където ме посрещаха с „е, хайде, бе, почина ли си добре“, всеки път когато за половин ден съм останала хоум офис заради грип. На същото място, впрочем, нямаше никакъв смисъл да си взема нормален болничен и просто да не съм на работа, защото отново се налагаше аз да работя, макар и с температура в леглото. И да вдигам телефона си във всеки час от денонощието, защото един PR трябва да е винаги на разположение. Дори и за да го попитат „ти остави ли на рецепция брандирани листовки, че забравих да проверя, преди да си тръгна“. В два през нощта. В петък срещу събота.
Навремето – още млада, зелена и неопитна – приемах тези неща за нормални, макар че предпочитах другото. Просто мислех, че така се прави и винаги така ще се прави и аз трябва да се съобразя. И можех да дишам спокойно и свободно, само ако успея веднъж на месец-два да си издействам възможността да остана за половин-един ден у дома. Откак години след това успях за пръв път да си издействам изцяло дистанционна работа, не се сещам какво би ме върнало в офис. Дори и космическа заплата да е. Може би единствено работата по много важна за мен кауза.
Обаче първо правя уточнението, че хоум офисът не е за всеки човек. Нито за всяка професия. Очевидно не оперираме мозъци на кухненската маса у нас, нито сменяме маслото на автомобил в банята. Всички професии, които изискват интелектуален труд, който през повечето време се върши самостоятелно, може да се практикуват отвсякъде. И по всяко време, стига да са спазени крайните срокове и срещите. А що се отнася до срещите, и за тях съществуват неограничени възможности как да се случват в онлайн среда. И невинаги са чак толкова необходими. Последните няколко години ни доказаха, че много срещи действително могат да са имейли. Или кратки телефонни разговори. Или едно изречение в чат. Да не говорим, че някои въпроси, на които можеш за половин секунда да си отговориш сам, в крайна сметка нямат нужда от задаване.
Оттам нататък идва и това, че работещият следва да има право на избор. За хората, които живеят при лоши условия, работата в офис може да е не просто разнообразие, а дори и спасителен пояс. Възможно е да нямаш кът вкъщи, където да можеш да работиш спокойно. Възможно е да не е по силите ти да поемеш по-високите сметки за режийни разноски, които би имал от това да си постоянно у дома. Ако пък се намираш в насилствена връзка или токсичен семеен модел, работата може да е мястото, което ти осигурява мъничко свобода, нужния човешки контакт и подкрепа, и в крайна сметка шанса в даден момент да се махнеш. Във всяка една от тези ситуации е жизненоважно да имаш осигурена възможност да посещаваш офис. Но не и задължение.
Разбира се, трябва да изпълняваме задълженията, за които сме поели отговорност, да сме коректни с колегите си и да вършим смислени, стойностни и полезни неща. (Последното, впрочем, далеч не е това, което се изисква от нас на всички работни места, защото на някои всъщност се иска точно обратното.) Но в хода на професионалния си път нека не забравяме, че не живеем, за да работим, а обратното. И че не дължим нито благодарност, нито подчинение за това, че са ни „дали работа“, защото ние самите даваме много насреща. Най-малкото, продуктивните и светли часове от деня си.
Нито пък искам да плащам, за да работя – независимо дали ще е за бензин, такси или за билетче в градския. Приятно изключение са тези места, които са до вас или на пешеходно разстояние, по което да е приятно да се разходиш до и от работното място. Дори и тогава отново хабим излишно време, а то е най-ценният ресурс, с който разполагаме. Независимо дали иначе ще го прекараме във фрийланс ангажимент, приятна дрямка, четене, домакинство или с близки хора. Не живея вечно, че да имам час-два за хабене всеки ден.
Дистанационната работа позволява и на самия работодател да разшири периметъра си на търсене. Ще може да достигне до хора, които иначе не биха се поинтересували от позицията конкретно и само заради транспорт и логистика. Може да са в твърде отдалечен квартал или в друг град. Най-подходящият кандидат за позицията може да се намира в Сливен, а не в околностите на Tech Park-a. Всъщност дистанционната работа е чудесен начин да позволим на населените места, които не са София, да се развиват и да остават населени. И да си спестим мрънкането, че всички идват в София, или че на нас ни се налага да идем в София.
Приятно е да имаш опцията да започнеш работа, веднага когато се събудиш. Например два часа преди началото на работното време. И да отметнеш задачите, които изискват концентрация, преди да се налага да се занимаваш със срещи и общуване с други хора. Бонус – да го направиш по пижама, с вълнени чорапи и голяма чаша кафе или чай в ръка.
Приятно е и друго – да се събудиш пет минути преди началото на работното време, или (о,ужас!) пет минути след началото му и да ти е спокойно, че можеш просто да стартираш на момента. Не е нужно да закъсняваш и отговорностите ти да страдат, защото си се успал. (Или, иначе казано, наспал!) Не е нужно и ти да страдаш за това или пък да получаваш осъдителни погледи, предупреждения и саркастични коментари.
Преди години постепенно подарих, дарих, компостирах и като цяло разкарах всичките си бизнес дрехи. Всякакви унифициращи сака, ризки, панталони и поли молив, стискащи и твърди обувки в стил „another brick in the wall“. Наистина ми убягва кефа в това да се навлечеш в стягащ чорапогащник, с боди, закопчано над него, строги токчета и стиснато сако. Особено като се наложи да се разсъблечеш в онези бизнес тоалетни. Нали се сещате – разделени с паянтови конструкции, и с вратички изрязани отгоре и отдолу, така че в общи линии прикриват само половата ти система. Иначе е нужно да се вижда и чува добре кой точно и какво точно прави вътре. Не знам, може би това сплотява колектива. Определено е някаква нова форма на интимност.
Да отговаряш на мейли и да влизаш в срещи по домашно долнище и огромен топъл пуловер носи уют и удобство. Всъщност, да се чувстваш комфортно, докато изпълняваш задълженията си, не е престъпление. Дори подпомага продуктивността ти.
А и избягваш онази необходимост да си облечен не само за случая, но и за четирите сезона, които ще се сменят през това денонощие. Или да участваш във вечния спор за климатика на работното място. Той – кой знае защо – винаги трябва да е или на 15, или на 35 градуса.
Ако си в социална среда на не особено близки хора, където обаче следва да се държиш прилично и да правиш примеливо, ако не и приятно впечатление, не върви да си мълчиш като борсук през цялото време, колкото и да ти се иска. Не върви и да споделиш съкровени преживявания, като колко се притесняваш за свой роднина, как книгата, която четеш, те е навела на идеи как да съборим консумеристката система, или колко пъти си свършила снощи. Пак – колкото и да ти се иска. Затова се започват онези дежурни диалогчета. Колко хубава е тази пола и откъде си я взела. Къде сте ходили уикенда. Къде ще си карате отпуска. Дали си пиеш кафето със захар. Никого не го интересува. Всички знаем, че никого не го интересува.
Кога ще обядваме??? Това вече е отделна категория в офис диалога. Тя наистина интересува всички ни. И ако случайно обядваш по-рано или по-късно от приетото, пак става ясно, че всъщност си некомуникативен борсук. Да си знаеш.
Особено в районите с концентрация на бизнес сгради има предимно от онези кафетерии, които предлагат органична крем супа и био-кето-безглутенов сандвич срещу 20-30 лева. И пак това е добрият вариант. Другата опция обикновено се изразява в мазна кръчма или закусвалня с мазен въздух, който мазно се просмуква в якето ти, докато мазен човек зад мазната каса мазно ти предлага мазна пластмасова кутия с локва мас, в която плува мазна мръвка с мазни картофи, и мазна чорба от мазни кожички, и мазно ти иска само 15-20 лева за това мазно гурме. А не дай боже да си веган или постещ. Пържени картофи и топка ориз до пенсия.
Нищо не те спира, разбира се, да си носиш храна от къщи, макар че не е най-комфортното нещо всеки ден да се разкарваш с дисаги, съдържащи свежа салата, бистра зеленчукова супа и ризото. Защото един наистина питателен обяд изглежда така, а не като джоб на крак, или мас в Мазното.
В офиса се яде скъпо, но за сметка на това компромисно. Готиното е, че поне можеш да го правиш под свеж офисен хумор, на който трябва дежурно да се засмееш. Защото ако не ти е смешно как любимият ти актьор прилича на женичка хъ-хъ, всички отново разконспирират, че си борсукът от горната точка.
Всъщност аз дълги години действително смятах, че съм борсук. Или, нека бъда модерна – high-functioning социопат. Смятах така, защото след работа не ми се правеше нищо. Исках да се прибера, да хапна пица и никой да не ме закача. Беше ми раздразнено, тъжно и тъпо. Избягвах шумни места. Избягвах дори най-близките си хора. Вбесявах се, ако видя телефонът да звъни.
Крачката между това и настоящето, когато рядко има ден без поне един план с приятели и близки, беше хоум офисът. Когато не ми се налага да участвам в small talk, принудителни съвместни активности и постоянни срещи на живо, приключвам работа енергична и готова за нови подвизи.
И така оптимизираме свободното си време. Sorry, not sorry.
И знам, че на първо чуване звучи скандално. Но преди някой мениджър да се ядоса, нека се замислим, че иначе хабим време в клюки край кафе машината или цигари пред входа на сградата. Или зяпане на социалните ни мрежи от офис компютъра. Не, благодаря, аз наистина предпочитам и мисля, че ще е по-полезно да простра. И през това време да си проясня ума между две задачи и да продължа спокойно нататък.
А ако целта на човек е да си губи времето и да не върши работа, това може да го прави навсякъде. Зяпането в празното пространство е нещо, което научаваме още в детската градина, когато ни карат да спим следобед.
Тази точка се обяснява сама. И все пак да обясня. Щастливо куче, което ми спи върху ходилата, докато пиша отговор на тегав мейл, действа по-добре от идеята да ми кихат и кашлят в градския транспорт, докато с топка от напрежение в стомаха тичам да отговоря на същия този мейл от стола си в офиса и се тревожа какво ли прави вкъщи кучето ми в този момент. Ако има по-голям фен на хоум офис идеята от мен, вероятно това е домашният ми любимец.
Накратко – ако самото ти професионално занимание не изисква физическо присъствие, такова императивно изискване от страна на работодателя ти индикира единствено желание за контрол и микро мениджмънт. Никой не те притежава.
Пандемията беше извънреден момент, но много поучителен. Може би най-сетне се замислихме над темата окей ли е да събираме принудутелно на едно място няколко десетки хора в различно и често неидентифицирано здравословно състояние.
При хоум офис отпада и необходимостта при лека хрема и кашлица да вземеш болничен, за да се върнеш и да вършиш вкъщи задача, която така или иначе чака тебе. Ако вземеш болничен, ще получиш по-малко пари за месеца, а и вероятно пак ще работиш. Ако вземеш отпуск, ще похабиш от времето си за заслужена почивка. Ако просто отидеш в офиса, ще сееш зарази сред екипа. И най-вероятно ти самият ще се почувстваш по-зле от ненужната разходка и от стоенето на крак.
Няма спор – опън спейсът, малките паянтови кутийки, неудобното облекло, лошата храна, глупавите разговори, неподходящата температура, луминисцентното осветление, и мониторингът от всички посоки, действат креативно и продуктивно. И все пак някои странни хора предпочитаме да си пишем, изчисляваме, чертаем, измисляме и форматираме в уединение и комфорт. Особено ако част от работния ни процес е да станем и да обикаляме из стаята под звуците на песен, която ни носи творческо вдъхновение. Или да си направим power nap за 10 минути. Или да драскаме на дъска на стената идеи. Или да си говорим сами и да обменяме идеи със себе си. Или, по дяволите, да сме по долни гащи. Единственото решение в случая се казва хоум офис.
Сигурна съм, че за някой религиозен фен на офиса този текст би стоял като „накарай мързеливия на работа, да те научи на акъл“. Но знаете ли, с днешна дата се радваме на всяко човешко изобретение от грънчарското колело до изкуствения интелект, благодарение на факта, че някога някой е накарал мързеливия на работа, а пък той го е научил на акъл.
„Щом си с къса коса, си лесбо“ и други стереотипи, от които ни е писнало на оная работа
