„Таз година земята мила
прибра Людмила.
Няма да е лошо,
Да прибере и бай … Рейгън.“
Забавно стихче, нали? От една страна, едва ли е най-подходящото нещо, на което да научиш четиригодишната си дъщеря. При цялото изобилие от зайченца бели, хей-ръчичики и тракащи часовници с лъскави стрелкички. От друга – в ранните години на посткомунизма, самият акт на свободното общуване сякаш беше издигнат в свещенодействие и изпълваше хората с благоговение и радост. Не че детското ми съзнание е осмисляло напълно за какво говорят хората наоколо. Тодор Живков за мен беше полумитичен фолклорен герой, нещо като Хитър Петър и Крали Марко. Разказите за него обаче бяха пълни със случки, каквито нямаше в книжките. За дечица, влизащи под строй в училище с еднакви дрешки, за оценките на поведение в бележника. За гимназисти, работещи по бригади по време на ваканциите, за младежи с дълги коси, които се карат с милицията. „А за виц даваха три години“, кимаше замислено баща ми.
Значението на това да „получиш“ три години ,за какви провинения се „дават“ , както и неизбежните негативни последствия върху изтърпелия наказанието, научих след време. Забелязах също, че широкият кръг от лични и публични права и свободи, които либералната държава ни предоставя, се ценят все по-малко. Включително и по отношение на възпитанието и отглеждането на децата.
Нерядко чувам призиви „да върнем Макаренко“, чиито методи уж действат най-добре из географските ни ширини. Да отглеждаме истински мъже и достойни жени, като противовес на развалата, която идва от Запада. Либералното възпитание е извинение за мързеливи родители, той лошият либерализъм е пълен геополитически провал, а западният държавен модел загива. Всички живеем в пошъл сценарий на американски филм, а едно време /#побайтошово/ колко беше лесно! Инстутициите, училището, органите на реда помагаха на родителите и изобщо цялото село отглеждаше детето, както и трябва да бъде, според африканската поговорка, само че тогава не ги наричахме африканци, ама пуста наложена насила толерантност…
Парадоксът на толерантността гласи, че ако едно общество е толерантно без граници, тази му способност в крайна сметка може да бъде иззета или унищожена от нетолерантния.
Подобна е ситуацията и със свободите в либерално-демократичната държава – правото на себеизразяване, на самостоятелни решения в личната сфера, на неприкосновеност и най-вече свободата да не получиш три години за нещата, които пишеш и говориш, води до неспирен смешен плач на гроба на либерализма, или по-точно на опити за неговото изкопаване.
Понякога изглежда почти невъзможно да се противодейства чрез рационални аргументи, на някого, който желае завръщане на дълбоката намеса на държавния апарат, заради буен тийнейджър с двойка по математика, зелен кичур в косата и пет-шест обици в ушите. Да се държи под контрол общественото мнение може да е примамлива мисъл, но със сигурност е неприемлива. Нужен е обаче непрестанен диалог с хора и организации, които тенденциозно се възползват от недоволството по чувствителни теми в обществото, изкривявават представите за идеологии и обличат зловредните си цели в красиви думи, вдъхващи гордост, сигурност и стабилност.
Вижте още: Днешното „мамино детенце“ ли отглеждаме?
Това, което у нас се разбира под консерватизъм и традиция, нерядко всъщност е евтин популизъм, желание за репресия и контрол, липса на законност, подкрепа към различни видове насилие. А това е напълно погрешна концепция. Особено ако става дума за съдбата на децата.
Интересно е да осмислим как ценностите ни определят ежедневните ни разговори за домашните, тормоза, натиска от страна на връстниците, свободното време, задълженията вкъщи и десетките други теми, които семействата обсъждат около масата за закуска, в колата, по време на разговорите преди лягане. И как въздействат на бъдещия ни път в живота, на отношението ни към себе си, към другите, към света. Поучително е да знаем, че съучениците и връстниците на децата ни, както и „големите“ около нас вероятно са получили съвсем различни напътствия у дома за всичко.
Kонтинуумът, в който се намират контекстите на либералното и консервативното възпитание, не е в сферата на политическата идеология, така че незабавно изключете това от уравнението.
Консервативната семейна ориентация е „семейството на първо място“.
Либералната семейна ориентация е „на първо място нуждите на детето“.
И двете имат плюсове и минуси, ценности. И двата типа родители ценят високо отговорността и усърдната работа, доброто възпитание и помощта за другите също са основни приоритети. Както и образованието. Основните прилики обаче, свършват дотук.
Либералните родители смятат, че любознателността е особено важна за възпитанието на децата, дават висока оценка на креативността и емпатията. Почитатели са на изграждането на авторитет чрез личен пример, а не „защото аз така казвам и докато си под моя покрив важат моите правила“. Консервативните ценят послушанието в най-голяма степен. Догмите и правилата. Либералите ценят анализа, разбирането на причините и последствията, съпричастността. Авторитарният консервативен родител реагира на детето, което е имало лоша ситуация в училище, с мъмрене, а може би и с пошляпване или повече. Също така се фокусира повече върху това как поведението на детето се отразява на самия него или нея.
Вижте още: Глупостите, които никога да не казваме на децата си
Авторитетният либерален ще помоли детето да помисли за последствията. Фокусът няма да е върху това как изглежда родителят, а върху това кой е пострадал от действията на детето. Дори нещо повече – добрият авторитетен родител ще накара детето да разсъждава върху това как и защо нещата са завършили зле, без да му създаде чувство за малоценност или вина.
Проучвания показват, че консервативните родители, са склонни първи и без колебание да дадат на детето си екран. Телевизор, игри, телефон – каквото и да е, за да има детето занимание и вниманието му да е ангажирано. Те съответно допускат и консумацията на джънк храни. Реално, те в по-голяма степен стимулират консуматорската култура, защото в страната на консерваторите парите са цар, и харченето им е почти толкова добро, колкото и притежаването им.
Вижте още: Очите на дете – музика, лъчи… от екраните
Либералите отглеждат деца, заобиколени от наука, изкуство, музикална история и култура – и с почти нулеви телевизионни или екранни джаджи. И без религия.
Ето в какво се състоят най-основните различия между двата типа възпитание – отношението по оста религия-толерантност.
Консервативните родители се грижат далеч по-малко от либералните за това да учат децата си на толерантност, докато либералните родители се интересуват много по-малко от възпитаването на вяра в Бог. Макар да изповядват основните ценности, проповядвани от повечето религии – доброта, взаимопомощ, морал, нравственост, обич и уважение към близките , те не са склонни да налагат разбиранията си. Изповядват принципа: „Трябва сами да решите, но ето в какво вярвам аз“.
Вижте още: Аз няма да кръщавам децата си в църква!
Каквито и родители да сте имали или да сте решили да бъдете, най-важното е резултатът да са щастливи, сигурни в себе си и отговорни възрастни, независимо от разните му там етикети, изопачени и обобщени от политическите игри. Слава на демокрацията, всички имаме свободата да го постигнем.
Никой не може да отрече, че държавата и институциите са длъжни да осигурят подходящи условия за отглеждане на деца, достъп до добро образование, спокойна среда, стумилираща желанието за развитие у подрастващите и последваща възможност за достоен живот и реализация. И нашите, конкретно, продължават да се провалят в това отношение. Но това далеч не е функция на либералния им характер. Може би е време да поемем отговорност и да положим повече усилия за правилното разбиране на процесите и проблемите зад тях, вместо да одемоняваме либерализма.
Вижте още: Образователната система отнема повече от децата, отколкото им дава
Един соц виц, с оценка три години, гласи : „Демокрацията е като мушмулата – колкото повече загнива, толкова по-сладка става“. Ясно е, че антагонизмът към либералния Запад се е зародил още с първия пукот на крайцера „Аврора“.Това може да ни накара да изпаднем във фалшиво чувство на увереност, че очевидната безпочвеност на тезата за загиването му няма как да надделее в съзнанието на хората.
Скорошните събития в международен план и нееднородният им отзвук в обществото обаче, показват, че залогът е наистина голям – широката вълна от авторитарен популистки национализъм по света премина от говорене към военни действия. Там, където се позволява на страха, разделението и обвиненията да растат, това, което изглежда абсурдно, може да породи истински терор и и унищожение.
Вижте още: Две вселени: едната шества за мир, на другата ѝ „крадат мъжете“
Факт е и че съвременният подем на неолиберализма е основна причина за спешните действия в областта на опазването на климата. Тръмп и Брекзит бяха преодолени, но една война със съвременни оръжия или промени в природата на планетата, настъпили междувременно, може да се окажат окончателни. От това следва, че само активното и спешно култивиране на противоположностите на това, което се определя като антилиберална политика в момента – надеждата, съчувствието, хуманността и усещането за принадлежност към човешката общност, последвани от съгласувани, твърдоглави, прагматични колективни действия – може да спре вълната на омраза и (само)разрушение.
Днес либерализмът не е мъртъв, а по-скоро е най-мощната политическа сила на епохата, която в момента се възражда като „либерализъм 2.0“. По същия начин Западът не е приключил, а само навлиза в нова фаза на глобална възприемчивост към световните проблеми. Макар че и в тази му версия има съмнения за големи потенциални недостатъци, поне е сигурно, че няма шанс да вляза в Сливенския затвор, ако кажа : „Либералната демкрация е като брака – всички знаят, че е пълна с недостатъци, но засега нищо по-добро не е измислено“.
Още от автора:
„На жена не отива…“: Що е то дама и има ли тя почва у мен
Физическа сила, сексапил или нещо повече: защо въздишаме по спортисти?
