Две вселени: едната шества за мир, на другата ѝ „крадат мъжете“

| от Лора Младенова |

В четвъртък вечер, на 24 март, точно месец след началото на войната в Украйна, в София се проведе няколкохилядно шествие за мир. Една от най-мащабните колективни граждански прояви през последните десетилетия. Събитието беше организирано спонтанно, в рамките на две денонощия, от няколко граждани, на които им пука, и без външна подкрепа. В безчетните редици на шествието срещнах приятели. Познати. Някои политически лица, дошли в човешкото си качество. Видях хора, с които мислим различно по всички останали обществени въпроси. Забелязах хора, които за пръв път срещам на какъв да е протест. Участваха и много украински бежанци заедно с децата си. Както и представители на руската опозиция.

Беше мирно и човешко събитие с мирни и човешки послания – без викове „оставка“, без павета, които трябва да полетят, без провокатори, които идват да се борят срещу ненасилието (?!), както понякога обичат.

Вижте още: „Мислиш за войната като момиче!“

Прибрах се щастлива – не защото се налага да има подобни събития, разбира се, а защото, макар и късно, все пак ги има, когато се налага, и това е обнадеждаващо. Съществува някакъв крехък и вероятно чуплив и делим опит за общност у нас, който раззеленява първите си листа заедно с пролетта. Някакъв опит за кристално ясно съвместно послание, което, за разнообразие, излиза извън рамките на балона на твоите „супер готини“ и подбрани 200 контакти, където обикновено е външната тъмнина, а там, както знаем от Библията, е „плач и скърцане със зъби“.

Мисля си, че когато става дума за война и за мир, за насилие и за абсолютното му отричане, за живот и за смърт, за човещина и за жестокост, светът все пак е бинарен.

И съществуват въпроси с очевадни и напълно еднозначни отговори, които тръгват още от детските книги, които ни четат, преди да умеем да четем сами. Те от деца ни подготвят за бъдещия живот, в който всеки ден ще сме изправени пред решението дали да избираме светлата страна, или тази на мрака и външната тъмнина, независимо в коя от нейните проявни форми – дали онази, която върши злото с ръцете си, дали онази, която го подкрепя и насърчава, или онази, която мълчи, чопли семки и си гледа „Ергенът“, защото така е най-лесно в краткосрочен план. Мисля си, че този избор е ясен, несъмнен за всеки човек. И съм права, но същевременно греша.

София, 24 март, 2022 г.

Днес, петък, 25 март, срещам в медии, в социални медии, в коментари на непознати, едно друго лице на общността. Онова, за което всеки протест, не само този, е платен, манипулиран, злонамерен, маргинален. Мирът не е безспорен. Ненасилието не е аксиома. Войната е оправдана, даже нужна. Бежанците са други, чужди, врагове. А украинките, с цялата си наглост, пристигали тук гримирани и красиви, вместо отрудени и раздърпани, и щели да ни „откраднат мъжете“. Подозирам, че техни автори са същите хора, на които сирийците щяха да откраднат работата, норвежците – децата, а Бил Гейтс – здравето. Тези хора все още са здрави, имат работата, мъжете и децата, които са заслужили или създали. Не можем да кажем същото за украинките, чийто огромен грях се оказва желанието им да запазят поне своята представа за себе си, за това да останат жени, да останат хора – единственото, което зависи от теб, когато ти е отнето всичко друго.

Понякога се чудя в един и същи свят ли живеем ние всички. Днес се чудя това. 

Бутаме се в метрото, редим се един за друг на опашката за олио, кахърим се за цените по бензиностанциите, изпращаме децата си в едни и същи детски градини. Усмихваме се нервно един на друг, ако настъпят онези неловки ситуации, когато се сблъскаме на улицата и пристъпяме объркано от крак на крак вляво и вдясно, чудейки се как да се разминем, без да знаем, че сме се разминали отдавна и, кой знае, може би необратимо. Че водим анонимна война в социалните медии. Че живеем паралелни животи и вселените ни, като две успоредни прави, могат да се пресекат единствено, ако изкривим равнината, в която сме стъпили, като в геометрията на Лобачевски.

София, 24 март, 2022 г.

Злото у човека е вторичен продукт – на страхове, на травми, на потискане, на липса на любов, на недоверие, на дефицити. Рядко приема активна форма, за нея се иска особен тип психопатия и грешно насочен кураж, то по-често е пасивно, нарича себе си неутрално, случва се на дивана, от който даваш одобрението си към агресора, който ти се струва силен, защото животът е изкривил представата ти за сила; от който изсипваш клетвите си върху хиляди непознати, защото всъщност не знаеш към кого действително да насочиш целия си натрупан гняв, цялото си неудовлетворение. Не можеш да застанеш до слабите, защото слабостта те плаши, писнало ти е от нея – имаш само нея, а някой иска да се нареди до теб, да бъде по-потиснат, по-нещастен. Иска да ти я вземе. Не можеш да подадеш ръката, която не ти е била подадена, когато ти е трябвала.

А всъщност никой не може да ти вземе мъжа ти. Защото той не ти принадлежи на първо място, не го притежаваш, не е бутилка олио, за да стискаш с нокти и зъби да бъде твой до изчерпване на количествата. Твой е изборът да решаваш кой да си днес, да запазиш представата за себе си, да продължиш да бъдеш човек, да си онзи, от когото имаш нужда. И да подаваш ръката, същата тази ръка, която не ти беше подадена никога.

„А Иисус каза: Отче, прости им, защото не знаят какво правят.“, гласи Лука 23:34. Хубаво е, докато браним християнските ценности от демоните под леглото, понякога да се сещаме и за това.

Вижте още:

„Ама защо помагате на тия, а не на ония?“

 
 


Повече информация Виж всички