Въпрос на време е да си намериш майстора

| от Марина Стоименова |

Един ден и моята стара кола си намери майстора. Говоря буквално.

След много обиколки по автосервизи, след които постоянно се случваше някаква авария (я няма да ми затегнат докрай болтовете на джантата, след като сменят гумата, я ще сменят стария акумулатор с по-стар) – най-накрая попаднах на Краси*.

Краси е страхотен автомонтьор и мъж с исполинска сила. Висок е над два метра, с руси къдрави коси и сини очи. Работи сам, защото когато можеш да сменяш гумите на всякакви коли ръчно и да ги балансираш по-добре на ръка от всякакви машини – реално нямаш нужда от екип. Заради сръчността, силата и прекрасния външен вид, за Краси през годините са научили не един и двама клиенти. Но най-верните посетители на неговия сервиз са жените.

Именно защото около него винаги се въртят значителен брой жени, с които той се държи любезно и професионално до степен краката им да омекнат, неговата съпруга е взела мерки.

За да не стане някаква инфекция, тя е обособила свое място в ъгъла на гаража, така че да може нон-стоп да наблюдава какви ги върши нейният майстор. Под предлог, че води счетоводството, тя внимателно записва имената на клиентките, наблюдава доколко Краси скъсява дистанцията и най-вече го пришпорва, защото той има навика да се заговаря надълго и нашироко с всеки и всяка.

Разбира се, aко питате клиентите – жената на Краси е неговият единствен недостатък.

Доста продължително време така си мислех и аз. При всяко посещение при Краси си задавах почти на глас раздразнено въпроса: „Тя тая няма ли си собствен живот?“. А също така се и чудех що за връзка е това, в която се налага да пазиш мъжа си дори от женските очи, да не говорим за нещо повече? Възможно ли е единственото ти занимание да е да го дебнеш? След което категорично си казвах, че аз лично не мога да бъда във връзка, в която постоянно трябва да проверявам мъжа си. Много по-лесно е да не ти пука дали половинката ти си говори с тази или онази и просто да знаеш, че сте заедно…

Но нали съдбата си няма работа и обича да се шегува – и ето ме и мен: уж еманципирана, уж много либерална, а изведнъж се оказвах в ролята на жената на Краси.

Разбира се, не стоя нон-стоп на главата на моя мъж. Нито отварям телефона му. Не го дебна с кого разговаря. Но си признавам, че не правя изброените неща единствено, защото не искам да се излагам, а и защото не съм готова да разбера, че някой от параноичните ми страхове се е сбъднал.

Разбира се, ревността ми честичко избухва и се възпламенява сякаш от въздуха. Тогава строго започвам да стягам юздите. Питам го директно за отношенията му с тази или с онази жена. Заявявам категорично, че няма да търпя мили очи от когото и да е. Слагам забрани. Питам подозрително дали сам си е купил това или онова. И всеки път съм нащрек, ако някоя продавачка, или случайна минувачка, или дори контрольорка – е прекалено любезна с него.

Не мога да повярвам, че съм се променила.

От свободомислеща жена, която вярва, че връзките се основават на взаимна свобода и на лична отговорност, съм заела позицията „проверката е най-висша форма на доверие“.

Досега не знаех, че съм ревнива. Обикновено аз съм била онази, която са ревнували. Което означава, че явно след десетилетия безгрижно съществуване под похлупака на чуждото възхищение, е дошло време за промяна.

И все пак се питам кое е по-добре: да бъдеш на мястото на Краси или да си на мястото на жена му (сякаш това са единственият вид възможни отношения…).

По всичко изглежда, че най-после и аз съм си намерила майстора. Точно както и колата ми намери своя.

*Имената са сменени.

 
 


Повече информация Виж всички