Трябваше да кажа „Не“

| от Аманда Чатъл, Glamour |

Никога не съм вярвала в брака. Бях сред онези, които го смятат за ненужен и остарял. Не споделях виждането, че един уважаващ и ценящ независимостта си човек трябва да се обвърже с някого завинаги. Не исках да бъда „нечия съпруга“, нито пък да „имам съпруг“. За мен това бяха етикети на притежание и не ги исках. Това чувство се усили след ужасна раздяла, която преживях преди четири години.

И така, докато една вечер преди две години не се озовах в артистичен квартал на Париж, пияна от любов, пред падналия на колене пред мен Анри, с когото излизахме едва от пет месеца. Днес той е мой съпруг, а тогава, задавайки ми въпроса и въпреки всичко, което смятах за прословутото „докато смъртта ви раздели“, аз щях да кажа „Да“.

Малко по-рано същата вечер двамата разговаряхме за брака, но не както се очаква от една влюбена двойка.

Аз му обясних за своите възражения, а той допусна, че след края на първия му брак не би поел по същия път отново. С течение на разговора обаче, настроението ни се промени. И двамата искахме да докажем, че сме способни да обичаме, въпреки трудното минало зад гърбовете си.

Решихме да опитаме.

Докато Анри поставяше годежния пръстен на ръката ми, аз вече знаех, че ще нося допълнителен „багаж“ – той е повече от десет години по-възрастен от мен, има две деца и бивша съпруга. Бях убедена, че ще се справя с тази тежест.

Бях убедена също така, че ще преодолеем различията между нас – на съвременна жена, която пише за секс и не се колебае да хвърли някой феминистки аргумент, щом е нужно, и срамежлив музикант.

В следващите седмици след предложението започнах да си задавам въпроси. Защо не живяхме по-дълго заедно от два месеца? Защо просто не пропуснах покрай ушите си цялата работа със сватбата? Опитвах да се успокоя и се сещах за всички щастливи семейства, които познавам.

За съжаление, зад всяка доволна брачна двойка се намираше по още една, която обвиняваше именно брака за провала на техните отношения.

Станах раздразнителна и конфликтна, признах на Анри за мислите си, но той винаги обясняваше едно и също – как ме обича повече от всичко, иска да бъде с мен, никога не се е влюбвал толкова много и т.н.
Изричайки всички тези думи, той ме караше да се върна назад, в прекрасните моменти на нашата връзка, в позитивните й страни – да си припомня, че бях срещнала мъж, който има същите либерални, почти наивни виждания за света като моите, че съм късметлийка с него, но не съм достатъчно зряла, за да открия това.

Той ме успокояваше, а аз си казвах, че ще е ужасна грешка, ако не се омъжа за този човек.

Сватбата беше на 9 май.

Хората не лъжат, че бракът променя връзката – и то съвсем скоро след сватбата. Станах по-отговорна към Анри – емоционално, рационално, но и финансово. Искрата, която той твърдеше, че разпалвам в него, за да създава музика и да изкарва пари, напълно изчезна.

Работех по десет часа на ден, а той се излягаше на дивана, съвсем буквално.

Със съпруга ми се сгодихме в апогея на нашата любов. Виждахме в другия това, което искаме, а не истината. Прибързахме с неща, за които се чака. Убеждавахме се, че заедно ще имаме страхотен живот, пълен с щастие, вдъхновение и пътувания между два от най-прекрасните градове в света. Но дойде ли време да изпълним тези намерения, не се получи.

Ако си бяхме дали повече време, ако не бяхме сключили брак толкова бързо, щяхме да осъзнаем, че не сме един за друг. И всеки щеше да тръгне по пътя си. Това осъзнах насила през лято, защото се разделихме.

Ако имах възможността да върна времето назад щях да кажа да коленичилия Анри – „Обичам те, но не“.

 
 


Повече информация Виж всички