Неволи след раздялата: Умирай трудно – II

| от Вучето |


Неволи след раздялата: Умирай трудно – 2

Докъде бях стигнала?

А, да, до там, където лежа в леглото в поредната безсънна ноща в гадната квартира без маса и столове, но с ненавистна хазяйка и си блъскам главата дали не направих ужасна грешка, като набързо напуснах общото жилище с Бившия, без дори да направя опит да залепя счупената стомна за вода. Така се, можеше да не се правя на чак такава Джейн Остин, с нейните гордост, предразсъдъци и три метра фусти…

Вижте още: Неволи след раздялата: Умирай трудно – I

И тогава, точно както се случва във филмите, когато героинята води неравна битка с личните си демони (или личния Джийзъс, както биха се изразили Депеш), телефонът иззвънява. На дисплея се изписва номерът на Бившия.

Сърцето ми се качва в гърлото, пулсът ми става 300 удара в минута. Ето, това е моментът, в който моят мистър Дарси иска прошка, а с нея ръката ми, остатъка от живота ми и изобщо пълния комплект.

– Ало? – казва изкуствено колебливият ми глас, който всъщност прикрива бушуващия в гърдите ми възторжен реваншизъм.
– Обаждам се, за да ти кажа, че си си забравила една книга тука.

И хайде с един шут обратно при личните демони в личния ад. И не, не съм си забравила никаква книга, тъпако, защото ако си беше направил труда поне да я разгърнеш, щеше да видиш посвещението от мен на първа страница. Вярно, не е от най-романтичните, за да не кажа, че е направо невъзпитано по съдържание, но все пак представлява вид прощално писмо. А всяко прощално писмо, било то на самоубиец или на самоотлъчващо се от общото гнездо гадже, трябва да се приеме с подобаваща емоционална загриженост.

Казват, че е най-тъмно преди разсъмване.

В моя живот обаче тази метафора никога не се е доказвала като достоверна, понеже тъкмо когато стане най-тъмно (да се разбира „когато закъсам най-много“), вместо да се покаже зората и да донесе нова надежда за бъдещето, в процепа на вратата се показва чорлавата глава на Мона, хазяйката, която проговаря:

– Щом няма да се събирате с гаджето, значи оставаш, а това пък значи, че си искам останалите пари за два месеца напред плюс депозита. Кеш!

При положение обаче, че предната вечер Бейби се беше изакал на пода в стаята ми, понеже Мона я беше домързяло да го изведе навън, и че с Мартин късаха през пет часа, като всяко скъсване беше придружено от крясъци по телефона и после от бурно сдобряване на холния диван, нямаше начин да остана и час повече в това жилище. Добре де, два-три дни макс. Но само докато си намеря нещо друго!

След два-три дни…

Нали ви казвам, че при мен винаги когато е зле, в следващия момент става още по-зле. Явно Меркурият ми беше навлязъл дълбоко в Сатурна, защото търсенето на апартамент удари на камък и за момента не се намираше дори една дупка, изкопана в земята на Копенхаген, в която да се завра. Е, не че не се предлагаха луксозни мезонети в новопостроените жилищнии комплекси с футурустична архитектура в Исландс Бриге и Тегхолмен, ама и наемите бяха футуристични.

Изпълнена с омерзение и самосъжаление, дадох остатъка от парите на Мона. Ако само знаех обаче какво ще последва, още тогава щях да се махна. Трябваше да ида на хотел, при познати, на Южния полюс, без значение, само и само да бях по-далече от Повлеканата, Бейби, сутиените с пискюли, хашиша и невидимия Мартин, който познавах само като псуващия глас откъм телефона, пуснат на високоговорител.

След още два-три дни…

Не знам дали е страничен ефект или е подсъзнателна тактика на ума (женския!) за оцеляване в периода непосредствено след раздялта, обаче много често става така, че не казваш на никого, че сте скъсали. Било от срам, че пак ще те сложат в групата на „лузърките без гадже“, било от нежелание да влезеш в обяснителения режим на „Какво се случи?“ и „Кой е виновен?“, или, както беше в моя случай, за да не започнат да те съжаляват. И, което е по-зле, да се преварят да си предлагат помощта.

Мдаа, пак пустите му гордост инпредразсъдъци – впили са се в мен като кърлеж в пета! А можеше да е толкова по-лесно, ако само бях казала на някого, че съм сама, без пари (след като дадох всичките си налични на Повлеканата) и без жилище: класическа комбинация от типа „братчетата на Гаврош“.

Но понеже винаги съм се придържала към поговорката “На вълка му е дебел вратът, защото винаги си върши работата сам,” и този път бях решена да се погрижа сама за себе си. И го направих по-възможно най-разумния начин, който обаче имаше възможно най-неочакваните и лоши последици.

Беше началото на септември.

3 септември…

Извинявай, Мона, подхващам разговора аз с любезен и сговорчив тон. Аз… такова… дали ще може да преподпишем договора, но този път да включиш повече свои данни като например ЕГН-то си? Все пак не съм ти дала пари за дъвка, а солиден депозит, а живеем в несигурни времена, знаеш…

И като чува това тази ми ти жена, както си стои на един крак като щъркел, подпряла задник на кухненския бокс (нали столове няма!), дръпва мощно от пресно навития сутрешен „масур“, почервенява в лице като бял швед на плажа и издиша дим, огън и жупел право в лицето ми. Развика се, че съм луда кучка, която тя по милост била прибрала от улицата, понеже ме съжалила, че нямам някого като нейния Мартин в живота си. Как изобщо смея да не вярвам в почтеността ѝ при положение, че името ѝ е на табелка на вратата (убийствен довод!) и, ако искам да знам, златните ѝ ланци и обици струват повече от скапания ми депозит. Така че, щом няма да се вярваме, да се омитам веднага от дома ѝ. ВЕДНАГА!

Въпреки че съм високомерна и устата, аз не съм агресивен човек. Всяка форма на агресия, физическа или вербална, ме потиска и ме вкарва в състояние на ступор. Самата аз никога не повишавам тон, избягвам караниците и заплахите. Класическите македонски клетви, които вмъквам в речта си, когато съм ядосана, не се броят. Затова, когато Повлеканата ми взима ключа (който всъщност се явява гаранция за депозита) и се обажда на Мартин (да дойде да ме бутне по стълбите, но така, че да изглежда, че сама съм се подхлъзнала) и на полицията (за да им каже, че някаква натрапница не иска да напусне апартамента ѝ), ми става ясно, че не разолагам с никакви козове. И няма смисъл от истерии и заплахи. В партерна позиция съм. Нямам никакви права. Дори аз самата да се обадя в полицията и да им обясня колко съм закъсала, те не могат да направат нищо при положение, че не съм официално регистрирана на този адрес. Така че в общи линии положението е „Тъпо българско копеле, пий една студена вода или ходи се оплаквай на арменския поп“.

– Добре, стой малко! – размахвам ръце във въздуха, не толкова за да се предпазя от шамар, колкото за да разкарам задушливия марихуанен дим, който хазяйката издишва в лицето ми. Все едно съм в сцена от филм на Куентин Тарантино, в която мен ме измъчват, вързана за стол по средата на празен склад, а после ме застрелват между веждите. Добре че си ги изскубах предния ден, за да не се налага да правим дубли!

– Махам се! Тази вечер! ОК? Само ми трябват час-два, за да си събера багажа.

Повлеканата ме поглежда с недоверие през присвитите си на цепки очи. Егати, казвам си, яко загазих! Ако Повлеканата не се обади на автомонтьора, преди да е тръгнал да ме бута по стълбите, ВЕДНАГА, положението наистина може да стане много зле. И като казвам „зле“, имам предвид хематоми, счупени кости, спешно отделение (без Джордж Клуни) и така нататък.

И после изведнъж изтрещявам и изкрещявам:

– Чу ли, обади се на Мартин и му кажи, че няма нужда да идва с неговите хора! Понеже си тръгвам. Обаче си искам депозита! Всичките 12 бона.

– Депозита си искаш, значи?

Мона прави заплашителна крачка към мен и кичозните ѝ златни обици задрънчават като три синджира роби.

– По принцип да, – заеквам аз, както съм в последния стадий на безумната си смелост. След което получавам удар с коляно в диафрагмата.

Докато се опитвам да си поема въздух, превита на две на лепкащия от наслоена мърсотия балатум, Мона демонстративно накъсва под носа ми първоначалния ни договор и посипва с късчетата хартия върху окаяната ми глава. Все едно е Нова Година и това са конфети. Ама не са.

4 септември…

Някъде в два през нощта вече съм си натъпкала парцалите в два куфара и две сини чанти от IKEA, и чакам таксито пред жилищната кооперация. Цялата се треся от нерви, задавени сълзи, обида, яд и страх и съм ей на толкова да звънна на някого да дойде да се погрижи за мен. Но не го правя.

Когато таксито пристига, казвам да ме откара в еди-кой си хотел. Тази нощ ще ближа рани, пък утре ще му мисля.

Отпускам се на задната седалка и се опитвам да мисля за нещата, които са вълнували и Стивън Хокинг, като например дали наистина съществува една сингулярна точка във вселенското пространство-време.

И тогава нещо присветва, чува се трясък и филмът в главата ми рязко спира.

5 септември…

Отварям очи.

В болница съм.

Поглеждам надолу, без да си мърдам главата, понеже имам чувството, че ще се откачи, ако направя каквото и да е движение. Единият ми крак е продупчен с метален шиш през коляното и е окачен на високо с макара, на другия край на която са закачени тежести.

Отмествам погледа си встрани.

И виждам лицето на Бившия.

Четири години по-късно

Тази история хем има щастлив край, хем няма. Зависи дали я четете от гледна точка на романтичния Hallmark Channel или от тази на злокобния криминален Investigation Discovery.

Но ето ги фактите.

След като сме катастрофирали с таксито (използвам несвидетелско наклонение, понеже не помня кога и как е станало), съм се отървала само със счупен крак и леко мозъчно сътресение.

От спешното са се обадили на Бившия, понеже неговият номер е бил последният, с когото съм разговаряла. Беше дошъл в болницата, за да види дали съм жива, да поплаче малко, както и да ми върне проклетата книга.

И не, не се събрахме отново. Среден за Hallmark Channel.

Що се отнася до Мона Повлеканата, успях да я осъдя на две инстанции за парите, които ми дължи. Когато усетих накъде вървят нещата, предвидливо направих копия на договора, който тя след това демонстративно накъса на парчета, защото си мислеше, че така ще се отърве от доказателствата, че съм живяла при нея. Освен това бях достатъчно съобразителна, че да включа телефона си на аудио запис, докато се карахме в онази последна вечер, преди да ме изгони от апартамента. Всичките събрани доказателства и добре написаната пледоария (все с писане си изкарвам прехраната!) минаха идеално през Копенхагенския съд. Брей, явно имало полза да се гледат крими сериали до четири през нощта!

Но понеже Мона също като мен е от стара коза яре, се свързала с адвокат, който я посъветвал да обяви несъстоятелност като частно лице, в резултат на което държавата не можа да я накара да ми изплати и две крони от дължимата сума. Но присъдата си е присъда и рано или късно и това ще стане. Това пък казаха моите адвокати. При това с лихвите.

А аз… Аз не спя. Спотаила съм се зад стената на кварталната обществена пералня и наблюдавам Бейби, който вдига краче, за да пикае до една хортензия в градинката между блоковете. И когато благоприятният момент настъпи, ще изскоча от засада и ще го дръпна за каишката с изкуствените кристали Сваровски . Датската държава може и да не преговаря с терористи, но на Мона ще ѝ се наложи.

Нали ви казах, че на вълка вратът му е дебел, защото си върши работата сам.

Вижте още:

Поиска раздяла, а сега страдаш? Как така?!