Безкраен телефонен разговор съпровожда последното ми нажежено от августовско слънце и неотваряеми прозорци пътуване с БДЖ. Дамата отсреща в купето, и тя като мен по летни шалвари и кок тип лукова глава, нашепва любовни слова на гаджето си отсреща в слушалката в ритъма на влаковите релси, и в общи линии по продължение на цялото шестчасово пътуване.
За мое изумление, в един момент ми подава слушалката с думите „Може ли да чуеш приятеля ми и да му кажеш, че сме само двете в купето, защото той много ревнува?“. Поемам телефона объркана, вдигам и питам с какво мога да бъда полезна. Човекът отсреща завързва разговор, разпитва ме вярно ли е, че контактите в купето не работят и ако паднат батериите на телефоните ни, няма да има как да ги заредим и да продължим да водим дистанционните си диалози. Спойлер – естествено, че не работят, това е БДЖ и донякъде там му е автентичният чар.
Връщам мобилното устройство на притежателката му, обмислям не е ли редно, ако някога изобщо затвори, да поговоря с нея за ревността, проверките и токсичните взаимоотношения, след като вече така и така ме е намесила в интимната си сфера.
Тя обаче изглежда искрено горда и щастлива от поведението на човека до себе си. Нещо повече, минути по-късно, топката се прехвърля в неговото поле и той трябва да лавира сред кръстосан разпит на тема с кого е говорил толкова дълго по другата линия, наистина ли е с Иво или нещо я лъже, и как така вече е преоблякъл гащеризона си преди да я посрещне на гарата, сигурен ли е, че изобщо е бил с гащеризон, или май наистина има нещо гнило в Дания. Предавам се и слагам слушалки. Предпочитам да слушам Jealousy във версията на Queen. Решавам, че не искам да се замесвам в медиация по брачни спорове, когато пристигнем на гарата, и за всеки случай се местя в друго купе.
Понеже зяпането през влакови прозорци обикновено дава нужната монотонност за медитация и размисъл, се присещам как наскоро приятел попита какво мисля за полиаморията и помоли за съвет струва ли си той самият да се замеси в подобна връзка.
Всъщност, научавам какво изобщо е полиамория от него.
Казано накратко, това е всичко, което влаковата ревност не е.
Полиаморията представлява обратното на моногамията, но в положителен смисъл, а не в онзи, традиционно случващия се, в който само една от страните на връзката е наясно, че тя е отворена откъм нейния край.
Като полиаморни се идентифицират хората, които имат или искат да имат повече от един партньор едновременно, или пък изпитват чувства към повече от един човек.
Понятието се отнася към терминологията на сексуалността от не повече от двадесет години, колкото и абсурдно да е сексуалността да бъде поставяна в рамките на каква да е терминология.
За протокола – съветвам приятеля си да пробва, ако го иска, но да не пробва просто заради пробата, или с тайната надежда момичето да размисли и да извади другото неизвестно от неравенството.
Как се съотнасят полиаморията и ревността?
Имат ли паралел, намират ли допирна точка, могат ли да съжителстват под едно небе?
Преди време се шегувах, че всички имаме нужда от някого, който да ни разсмива, от някого, който да ни подкрепя и разбира, от някого, с когото да правим компот от дюли и да спим по хостели, от някого, с когото стигаме дванайсет оргазма, от някого, който би бил чудесен родител, от някого, с когото можем да говорим до изгрев за философия, от някого, когото определяме като най-добрия си приятел, от някого, когото харесват и роднините, от някого, който е по-щур от нас, но и от някого, който е по-земен, и най-вече от достатъчно легитимно обяснение защо сме с тези десет души едновременно.
Тази шега е истинска, за всички търсачи на съвършенство, понеже няма съвършени хора. Да започнем от себе си – ние също не сме. Ако направиш компромис с представите си, оставаш неудовлетворен. Ако търсиш съвършенство, рискуваш да останеш сам. Третият вариант е полиаморен.
Според Фредерик Бегбеде любовта трае три години. Според Дон Дрейпър, циника от „Момчетата от Медисън Авеню“, любовта е измислена от рекламисти като него, за да имат успех в продажбите на бельо и чорапи.
Според най-добрия ми приятел от гимназията, любовта не съществува. След което той пръв се ожени.
Според йога преподавателката ми любовта означава да не изпитваш ревност, привързаност и собственост, да си щастлив със себе си и с това, което прави обичните ти щастливи, каквото и да е то. След практиката под сурдинка ми признава, че това не пречи да се интересува къде и с кого излиза съпругът ѝ.
Според мен любовта никога не приключва, а ако приключи, значи никога не е започвала.
В този смисъл, ако сме обичали повече от веднъж, ние всички сме полиаморни, с всички живи призраци в умовете си, всички скелети в гардеробите си, всички, които към момента дефинираме като „един стар приятел“, и всички, които вече дори не харесваме с днешна дата. Сърцата, в неанатомичния им смисъл, са еластични органи, и в тях обикновено можем да съберем още някого.
Полиаморията не е заложена във възпитанието и манталитета ни, но това не я прави непременно лоша опция.
Заради елемента си на искреност, тя е далеч по-добър вариант от насила наложената моногамия, стига тя да не ти идва отвътре, и със сигурност е за предпочитане пред телефонните проверки и изневерите, чиято истински обидна част е липсата на истинско доверие.
Не е ли достатъчно в любовта просто да бъдеш приеман, харесван и обичан? В един перфектен вариант не би следвало да има значение колко са партньорите в една връзка, стига да имаш нужното време, внимание, емоции, търпение и сили за всеки от тях. Обаче! Перфектните варианти не съществуват, точно както и съвършените хора, тъй както не сме съвършени ние самите. Тъй както няма опция за равно обичане.
Понеже, ако двама души падат от скала и можеш да спасиш само единия, винаги знаеш кого ще избереш.
Още от Лора Младенова:
Съществува ли още моногамията?
