Питали ли са ви понякога в разговор кой е любимият ви филм? А вие да се чудите с часове? Е, през 2016 г. аз гледах „Mr. Nobody“ (да, знам, късничко) и за мен този въпрос вече спря да съществува. Още на 15-ата минута от гледането му вече бях видяла толкова много от мислите си и от вътрешния си глас вътре, че се чудех има ли смисъл оттук нататък да гледам други филми, да се правят други филми, да мисля за други филми. Когато срещам интересни нови хора, искам да ги разпитвам за филма – гледали ли са го, какво мислят за него, искат ли да ги запозная, наблюдавам реакциите им. Нямам никакви колебания за любимия си филм. Това е филмЪТ. Не съм разбрала, че го обичам. Видях го и знаех.
Точно така е и с хората. Когато ги избираш, не е по някакъв списък с критерии и обективни показатели. Срещаш ги и знаеш. И вече не ти се гледат други хора. Не са ти толкова интересни, смислени и увлекателни повече.
Ако прекараш известно време сам обаче, към теб започва да има очаквания. Защо не излизаш по срещи? Ами че толкова народ те кани? Я виж този/тази колко те харесва? Защо не дадеш шанс? Защо не опиташ? Сам/а ли ще си стоиш? Докога? Защо си губиш времето? Трябва да се постараеш повече, да се държиш по-проактивно, да проявяваш готовност за нови преживявания, за нови хора в живота си…
Вижте още: Коя е най-лошата ти първа среща?
Дотук добре. Нищо лошо в срещите. Все пак всяка връзка започва отнякъде. Обаче има ли смисъл да излизаш с някого, ако не изпитваш абсолютно никакво привличане и виждаш отношенията ви като изначално обречени, само за да отчетеш, че, ето, даваш шансове, беше на среща… За мен – не. Идеята да срещнеш любовта чрез задаване на серия от въпроси с цел търсене на идеалния кандидат ми убягва. Напомня ми на интервю за работа. Чакаш три дни и съобщаваш на човека дали е одобрен за второ интервю. Междувременно обсъждаш с приятелите си CV-то му, а те влизат в ролята на HR екипа. Да, можеш да срещнеш съвършен кандидат така, но не и да посееш тръпката там, където изначално липсва. Изобщо културата на ходенето по срещи, за да си проактивен в търсенето на любовта, буди някои въпроси.
Кое всъщност е загубата на време?
Да останеш у вас с чай и „Властелинът на пръстените“ не е загуба на време. Нито пък да попътуваш соло, или това лято да прекараш морето си с приятели. Далеч по-еднозначна загуба на време ми се струва да прекарваме вечер след вечер в скришни погледи към часовника си и вътрешни колебания след колко време е учтиво да си тръгнем, без човекът, с когото сме излезли, да разбере, че изобщо, ама изобщо не искаме да сме там. Да си измислим някое изъркано оправдание, а след няколко дни да попълним живота си със следваща среща и следващ човек, докато капацитетът ни да се опознаваме и очароваме не се изтърка като лента на стара касета.
Честно ли е спрямо човека отсреща?
Ако за теб тази вечеря в ресторант не означава нищо, освен да се отчетеш и да натрупаш бонус точки за проактивност и малко самочувствие с кратък срок на годност, провокирано от вниманието, което ти се обръща, за другия човек може и да не е така. Когато с времето отношенията ви се протакат и не вървят наникъде, той/тя ще се чуди дали и къде е сгрешил/а, какво се е объркало, какво е можело да бъде. Може да му/ѝ трябват месеци наред да преодолее ситуацията и да продължи напред. Не бих искала да съм в ролята на този човек. Ако не своето, нека поне не губим времето на другите.
Вижте още: Няколко прости идеи за приятна първа среща
Докъде точно се простира „даването на шанс“?
Задавала съм този въпрос поне на няколко души, които нееднократно са ме подтиквали и подбутвали да „дам шанс“ на някое свястно, поне според тях, момче. Любопитно ми е било дали според тях, когато дойде времето за целувки и интимност, а аз продължавам да изпитвам физическо нежелание това да се случва, все пак мислят, че трябва да продължа с даването на шанса. Мълчат и се ослушват. Трудно е в прав текст да си кажем, че е добра идея да упражняваме насилие върху самите себе си за такива неща.
И не ти ли е по-самотно всъщност, ако зорлем се буташ в грешната компания?
Вместо да се научиш да прекарваш време със себе си. Да осъзнаеш кой си, какво ти харесва, как всъщност ти е приятно да прекарваш своето време. Да бъдеш с приятелите си истински, пълнокръвно, а не да ги ползваш за гарнитура и пълнеж между две изначално обречени връзки. И да обичаш себе си, преди всички други, без да се нуждаеш някой отстрани да те потвърждава и утвърждава. Бих излизала с човек, който умее това.
И съм. Била съм влюбена. Цели три пъти – всеки път случайно, непланирано, отникъде, невинаги навреме, невинаги на правилното място, но пък винаги с усещането, че тук има да се случва нещо още от първия миг, когато срещна човека. Не отричам възможността да има четвърти път, кой знае, може би и пети. Затова не ми се ходи по срещи. Понеже вярвам, че любовта я има. И когато дойде, знам, и не се нуждая да я интервюирам за позицията.
Вижте още:
На среща със скандинавец: Не е лесно и просто, като да ходиш с Влади
