„Ей, ти да видиш, може все пак и да стане човек от нея, а изглеждаше от години насам, че пройдоха ще излезе!“ Сигурно така ще побърза да се възрадва при вида на това заглавие някой от по-патриархалните ми далечни роднини и познати, които са крайно угрижени, че шегите и разбиранията ми нещо не са „като за жена“, пък да не говорим за облеклото ми, което отдавна не е в традиционния женствен стил тип „секс кукла отива на интервю за финансов мениджър в корпорация, с разкопчано само най-горното копче, че да не си помислят нещо“. Причината за това заглавие обаче не е, че съм се вразумила. Прощавай, лельо Жани.
Причината е, че за Коледа получих от близък човек подарък тенджера. И много, ама много се зарадвах. А за що-годе месеца, който измина оттогава, сготвих и изпробвах вътре толкова много нови неща, че вече подозирам как съдбата ѝ ще бъде точно като на нейната предшественичка – да я амортизирам от употреба. А само до преди някоя и друга година не само, че нямаше да се зарадвам на подобен дар, ами дори щях и да се обидя.
Така го помня от малка… Да подариш на жена тенджера означаваше да ѝ напомниш нейната печална житейска роля – да си стои в кухнята, независимо дали в качеството изцяло на домакиня, или по-често на отрудена работничка, дотичала с две пълни торби зарзават след дълъг изтощаващ ден в службата да сготви за семейството. Такъв подарък да ти го направи свекърва ти – иди-дойди, разбираемо: не стига, че ѝ взе нейния Стаматчо, в зората на дните му, едва на 42, ами и любимата курбан чорба ако не му сготвиш, бъди трижди проклета, пу, съсипа хубавото момче. Но ако партньорът ти, приятел/ка или децата ти подарят домакинска посуда, значи само едно – нищо друго не виждаме в тебе, освен грижовен персонал. И то безплатен такъв. Да подариш посуда значеше да подариш изискване, очакване, стереотип. Онзи с отрудената домашна мъченица с престилка и забрадка.
На мъж да подариш, разбира се, пък бе немислимо. Мъжът, както подобава според клишето, или ще да е стар ерген, който не може едно яйце да опържи, или няма да му се налага да мисли за такива неща, защото го гледа мама му, булка му, или щерка му, в зависимот в кой етап от живота си е. Как ще му подариш тенджера, „обратен“ ли го наричаш, как ще засягаш ти честта, майко, юнашка? Съмнителни са нещо тия, дето готвят.
Тенджерите, обаче, не са това, което бяха.
Не съм наясно от какъв алуминий им е дъното, отдавна не съм гледала WS Teleshop, макар и всъщност да ми липсва. Различното им е контекстът. Със средна цена 18 лева на салатите по заведенията, Менделеевата таблица в повечето опаковани свръхпреработени храни, и безбройните кутийки от черна пластмаса, в които се сервира обедно меню за навън… С традицията да ядем на крак или на компютъра в офиса, с огромната самота и изолация между хората, със социалната пропаст между богати и бедни, със скръбния навик да се храним мълчейки пред екраните, дори да сме в компанията на собственото си семейство… Всъщност в днешно време луксът е онова, което като малки насмалко да отхвърлим надменно като „селяния“ и „отживелица“ – да си сготвиш една хубава яхния от леща, супа от спанак, или шарена манджа от сезонни зеленчуци. Да прекараш час-два далеч от електронни устройства с мислите си и с дървената лъжица в ръка, може би под звуците на любима музика. Да подправиш храната, както ти е кеф. Да си сигурен какво има вътре. Да остане не повече от шепичка отпадък от цялото упражнение. Да ти излезе под 10 лева. Да ти остане и за утре. И да я делнеш с близък човек. Да занесеш на приятели или да им опаковаш за вкъщи. Нищо повече и нищо по-малко.
Готвенето е мило, и приятно, и полезно, и хубаво хем за теб, хем и за другите. И е секси.
Показва търпение, въображение, загриженост за другите и умение да си боравиш с ръцете. Хм, къде ли другаде биха могли тези качества да влязат в употреба?
По-секси е от хвърлянето на показно голяма сума в показно лъскав ресторант. По-секси от това да живееш с две ръце, заврени отзад (не в порно смисъла), и да се гордееш как не можеш една палачинка да обърнеш.
Да, изисква мислене, и пазаруване, и подбор на съставки. Но дава повод за общуване и ни приучава да се грижим за себе си и да сме по-грижонвни към другите. И е социален повод, по-добър от много други, които резултират в зависими поведения.
И можеш да подариш нещо сготвено дори по повод, вместо някоя поредна излишна вещ, която да събира прах у адресата. Или пък необходимата посуда, като моя мил подарък тенджера.
Спомням си как преди няколко години, когато моя приятелка си поиска чопър за рождения ден, си рекох „край, станахме лелки вече“. Това дори ме мотивира по повод нанасянето на гаджето ѝ у тях, да ѝ организирам фейк „моминско парти“ изненада с домашни гозби, домашни дрехи, кюлоти и прахосмукачка. По същото време обаче все още не си купувах и не исках за подарък парфюми с аромати на ванилия, лимони, канела… че да не взема да мириша на човек, който досега е готвил, че то излагация, срам… Сега просто не искам за подарък парфюми, защото ми се струва излишно да трупам шишета, а и искам да съм сигурна, че козметиката ми е произведена по устойчив и хуманен начин, затова си я избирам сама.
И се радвам на малки неща, които са топли, човешки и нужни. Като тенджерата подарък, която впрочем, вървеше с картичка с текст „За направата на този съд не са употребени никакви патриархални съставки. Подходящ за мисо супа. Да се споделя с колектива. Dog friendly“.
В този ред на мисли, тенджерата очевидно ми се струва подходящ подарък и за мъж, но сигурно това и сами се досетихте.
Вижте още:
“Да не съм селянка, че да готвя!”
