Рано сутринта онзи ден мъжът ми излезе с невероятна идея: понеже е много студено навън, а и се оказа много трудно да събудим детето за детска градина (спеше му се много) – да го оставим този ден у дома с нас.
Само да уточня: не, не сме безработни: и двамата имаме професии, които позволяват да работим от вкъщи.
Речено-сторено.
В момента, в който решихме да оставим нашия син да поспи по-дълго, той се събуди. „Мамо, наспах се“, каза и скочи.
Вижте още:
Следващият половин час мама беше плътно заета да слага на тоалетна, да облича, да мие зъби, да измисля закуска, да слага за ядене и комуникира с детската градина, за да каже, че детето ще си остане у дома.
Едва успях да направя кафе за себе си, и започна работния ден и за двама ни.
Майката – тоест аз – няма нито тази способност, нито тази възможност. Детето очаква от мен стопроцентово внимание и факта, че предпочитам да гледам в лаптопа си, се приема с обиден рев. След малко пък става повод за врънкане за гледане на детски филмчета…
Добре, детски. Но колко време може да гледа детски едно 4 годишно… Половин час.
„Имам половин час да довърша това тук, спешното“…, шепна си наум, тракайки калвишчета, докато зад гърба ми пее „Влакчето Томас“.
Малкият кипи от енергия и иска да излиза, но навън е минус десет, има сняг и някой трябва да се облече и да излезе в градинката пред блока с него. Това е поне един час. Да, но работата се трупа.
Бащата не издържа на моите охкания и си слага слушалките. Детето тича от единия ъгъл на стаята до другия и крещи.
„Твоя беше идеята да го оставим вкъщи днес!“, започвам да мрънкам обвинително на любимия, докато преглеждам хладилника и обмислям какво да сготвя НАБЪРЗО за обед. Междувременно подтичвам от кухнята до лаптопа, за да участвам в служебния чат, където се вихри особено важна дискусия за бъдещето на компанията.
Мъжът ми изобщо не ме отразява. Чак когато като му кресвам на ухото, че той е виновен, маха слушалките и се замисля за миг. Изключително хладнокръвно, стига до най-рационалното решение:
„Не съм говорила с нея! Как да го заведа?!?! Ами ако тя си има работа?!“, крещя в отговор.
„И как ще успея да направя обед, да отида дотам и обратно и да завърша доклада, който очакват от мен ДНЕС?!?!“, продължавам да викам.
Малкият ни наблюдава, слуша и много точно стига до извода, че истерията е заради него. Става изключително кротък и сякаш изпада в депресия. Сяда на креслото и се вторачва в една точка.
След това скача и се разплаква: „Искам мама-аа!!!“
Гушвам го и го вдигам, независимо че вече тежи почти 20 кг. Нямам избор, трябва да го нося, докато се опитвам да извадя яйцата от хладилника… Ще направя омлет за обед, разбира се, това е лесно и не отнема много време.
Само че погрешно преценявам, че мога да извадя яйцата от хладилника, докато гушкам малкия гигант. Цялата кора се плисва с кух звук върху кухненския под. Омлетът е готов, но не в тигана.
Вижте още:
Дълго трупаната ескалация на напрежението стига кулминация. Абсолютно нищо повече не може да се направи, пиесата върви към своя край, защото главната героиня – майката – се спуска на пода в разбитите яйца, ревейки.
Вероятно мислите, че натътък работния ден е продължил нормално? Че съпругът е оставил свръх-отговорната си работа, за да се впусне да помага в тази ненормална ситуация?
Значи не познавате мъжете.
Той се е изправил срещу мен, докато аз цялата се въргалям в счупените яйца и се хили.
„Няма проблеми, какво толкова“ – казва виновникът детето да остане у дома. „Спокойно, ще излезем заедно с него и ще купим пица“.
Добре, бе, скъпи, защо не предложи това, преди да се побъркам, мислейки какво ще обядваме и преди да се омажа с яйца на пода в истерия?
Излизат.
Имам един час да уточня параметрите на задачата си в служебния чат и да направя онзи доклад, заради който все още ме държат на работа.
В крайна сметка и двамата успяхме да завършим работни ден, без да заведем детето на майка ми. И вечерта се скарваме жестоко…
***
От днес мъжът ми официално реши да ходи на работа в офиса. Аз все още не мога да стигна до моя, защото се налага да водя и да вземам малкия от градина, а работата ми е далече.
Справяме се.
Детето ни е прекрасно и ходи с удоволствие на градина всеки ден.
Вижте още:
