Помощта с домашните е нож с две остриета

| от Лора Младенова |

Да чукнем на дърво, още не сме ги стигнали „ха-мериканците“ в някои от уж по-творческите аспекти на образованието им, като например онези домашни работи детето да построи макет Статуята на свободата от клечки от сладолед. Гледаме ги само в любими ситкоми, цъкаме с език как това очевидно е задача за родителя, а не за някой мил осемгодишен, а и тя повече ни напомня на пословичните казармени мъчения да изчистиш фугите между плочките с четка за зъби, или да измериш площта на помещение с клечки за същите. Много творческо, няма що.

И все пак, и всеки нашенски родител, и добре да живее, все някога се изправя пред въпроса да се включи ли в домашната самоподготовка на детето си за училище, или да го остави да търси късмета си сам-самичко сред море от косинуси, лигнитни въглища, митохондрии и автори, които са имали нещо неизвестно предвид. Още повече напоследък.

Вече трета година въпросът за възможността на децата да ходят физически на училище стои отворен на дневен ред непрекъснато, а самото дистанционно обучение протича с променлив успех в зависимост от индивидуалните възможности на учебни заведения и преподаватели и от ангажираността, концентрацията на ученика и техническия капацитет у дома. Присъственото обучение съмнително прилича на играта „тука има – тука има нема“, а всеки, който вече е успял да научи урока си, знае добре, че всички отговори и решения са предпоследни. За да сме честни, трябва да признаем, че никой възможен план никога не се оказва угоден на всички родители.

Помощта от родител с домашните и уроците си има и предимствата, и недостатъците.

Повечето ученици търсят съдействие с ученето, ако не са разбрали добре материала по начина, по който той е преподаден в клас. Ако родителят има повече опит и знания по предмета, участието му в подготовката действително може да допринесе за по-доброто усвояване на изучаваното. Особено ако може да го поднесе по алтернативен или игрови начин. Като се включи, майката или бащата може да спести от частните уроци, които иначе вероятно биха станали наложителни в даден момент. Нека не забравяме обаче, че в общия случай родителят не е педагог, нито пък експерт в дадената област.

В резултат на това детето може да изпадне в неловката ситуация на моя някогашен съученик Ицо, който разпалено убеждаваше учителката ни по български език, че глаголите имат родове. Според баба му. Любопитно е, че според бабата на Ицо глаголът „работя“ се спрягаше в женски род, докато глаголът „играя“ си беше в мъжки род отвсякъде. Кой знае, може би закодирано феминистко послание.

Дори и като родители да не измисляме нови езикови правила или свои собствени теореми, нашите методи на усвояване на информация, а понякога и самите ни познания, са достатъчно остарели. Почти всеки път, когато проверявам някое спорно граматично правилно в БАН, с изненада установявам, че през последните години то е било променено и онова, което уверено помня от гимназията, просто вече не е валидно.

Помощта с домашните означава още нещо – повече съвместно прекарано време с детето.

Стига всичко да върви гладко, това може да сближи родителя и детето допълнително и да подобри отношенията им. Но колко често се случва така? Ситуацията крие риск ученикът да се стресира допълнително от очакванията на родителя си. Или пък разликата в поведението на майката/бащата и това на детето по време на учене да доведе до конфликт. Различният подход към удобните часове за учене през денонощието, към скоростта на писане на домашните, към черновите и беловите, или към кратките почивки между задачите може да раздразни и двете страни излишно.

Но!

Ако родителят е убеден в наистина ефективния си модел на подготовка, който може да демонстрира и предложи, не е лоша идея да запознае детето с него. Стига след това да го остави да прецени самостоятелно дали това е удобният и за самото дете начин да се готви за часовете си, а не да настоява непременно да стане на неговата.

Не е тайна и че родителите имат своите „зайчета в шапката“, с които да мотивират своето отроче да положи повече усилия в ученето. Понякога това е лакомство, съвместна игра, обещание за повече време с приятели, или пък малък символичен подарък или жест при постигане на особено високи резултати. Без значение какво точно мотивира детето, ако то свикне да се непрекъснато интересува от учебния процес, по-вероятно е да продължи да учи усърдно, дори ако родителят постепенно спре да го стимулира с поощрителни жестове.

Има риск да се постигне и обратният ефект: ако родителят изгуби мярката и изпадне в твърде много микро мениджмънт, детето постепенно ще изгуби навика да управлява само процеса си на подготовка. От една страна, то ще знае, че винаги ще има кой да се погрижи за режима на домашните и уроците му вместо него. От друга страна, то няма да вижда смисъл да проявява инициативност, ако над главата му като орел се е надвесил родител, който го убеждава, че начините му на работа са погрешни. В дългосрочен план това дори ще доведе до понижаване на оценките.

Разбира се, инцидентните ситуации, в които обясненията и съветите на родителя са нужни, се случват и на най-големите отличници. И ако се отиграят добре, могат да са полезни и забавни и за двете страни. Нищо че нерядко, преди да обясняваме описана окръжност, ще е добре някой да ни я обясни.

В крайна сметка обаче, преди да решим дали трайно да се върнем в час заедно с децата си, май трябва първо да си отговорим на един въпрос, който е свързан с очакванията и намеренията ни като възпитатели. А именно, кое е по-важно за нас: да осигурим по-високи академични резултати или да се погрижим детето да расте като самостоятелен и мислещ човек, който поема отговорност и за успехите, и за провалите си, и знае, че на света има по-важни неща от четворката по химия.

Вижте още: 

Oбяснете тези 3 неща на малките ученици (и на повечето възрастни)