Една стара африканска поговорка гласи, че отнема цяло село да се отгледа дете. Впоследствие пословицата е придобила популярност и по цял свят.
Същевременно у нас има и друга поговорка, която донякъде е в обратния смисъл: „много баби, хилаво бебе“. Тя се използва и в по-широк смисъл – не само за гледането на деца, но и изобщо за всяка ситуация, в която резултатът зависи от прекалено много хора.
Действително намесата на твърде много хора в отглеждането на едно дете може да бъде катастрофална и за родителите, и за самото дете. Обичайно е всеки външен човек, независимо дали практически помага, или не, да вярва, че знае най-добре от родителите какво детето да яде, кога да ляга да спи, в кой момент е най-удачно да проходи, да проговори, за започне да ходи само на гърне.
Освен нерви и неприятни преживявания за родителя, подобно отношение може да рефлектира зле и върху детето. Не е добре за него, ако получава разнопосочни послания във възпитанието си. Не може да си изгради рутина, нито граници, нито да се ориентира защо едно и също поведение веднъж е правилно, а друг път – погрешно.
И все пак без помощ и общностна подкрепа родителството е непосилно трудно, особено в по-ранните си етапи, когато майките и бащите са особено изолирани от социален живот, ангажиментът им спрямо детето е 24-часов, а в изпълнението му постоянно възникват нови и нови казуси и въпроси. Къде са бабите, когато наистина ти трябват…
Двойките живеят самостоятелно в апартаменти или къщи, отдалечени физически от семейство и приятели, и без особена близост със съседи. Избират да стават родители на относително по-късна възраст – обичайно е за образованите градски хора с професия и с фокус върху личностното развитие да създават деца едва след 30, че даже и след 35.
Практически това означава, че все по-често родителите на младите родители, освен отдалечени, са вече и доста възрастни. Вместо да могат да помагат, те закономерно започват сами да се нуждаят от помощ към момента, в който вече имат внуци.
За нуклеарните съвременни семейства времето и общуването се превръщат в дефицитна стока. На родителя се налага да мисли едновременно за непрекъснатото внимание към невръстното дете, за поддръжката на дома, за това как да не отпадне от професионалната и социалната стълбица, как евентуално да помогне на роднините си, които вече се нуждаят от подкрепата му, и все пак как да запази здравето, личността и психиката си, както и връзката си със своя партньор. В по-големи градове е проблем дори и транспортът от точка до точка при нужда, който изяжда още една съществена част от будното време.
Денонощието все така трае 24 часа, но в рамките му човек трябва да се справи почти изцяло сам с всички задачи и предизвикателства, които в цялата човешка история до последните няколко десетилетия са били отговорност на цели общности от хора, а не на отделния индивид.
Невъзможно е да даваш 100% от себе си през 100% от времето, но ако опиташ да не го правиш, това също си има цена.
Например: ако потърсиш професионално съдействие с поддръжката на дома, с отглеждането на децата или с подпомагането на родителите, това означава да работиш още повече, за да осигуриш нужния за целта бюджет, и съответно поради това да имаш още повече нужда от помощ. А отгоре на още повечето работа, идва и разяждащата вина, че някой друг, а не ти самият, се грижи за твоите близки, и съответно връзката ти с тях се нарушава и разкъсва.
Или да ти погостува близък човек по средата на работния ден, за да можете да си размените няколко приказки за възрастни помежду си, а и да позабавлява детето, докато ти си измиеш косата или разбъркаш супата. Или някой да ти сподели безценен опит, когато се сблъскваш с нова ситуация, вместо непознат да те осмее в ироничен коментар, ако вземеш да попиташ за съвет в група.
Със съседите сте на хладен поздрав, ако се засечете по стълбите, и с половината дори не си знаете имената. Близките тичат по свои задачи по средата или живеят в различни градове, та дори и в противоположния край на същия. За вечер навън само с партньора пък е немислимо почти докато детето не тръгне на училище.
Страхотно е, че живееш независимо от свекъри, свекърви, тъстове и тъщи, и никой не ти се бърка в живота, ежедневието и решенията.
И все пак понякога се улавяш да фантазираш за нещо, което ти се е струвало немислимо, преди да станеш семеен човек: да живееш на горния етаж на фамилната къща и винаги да има при кого да отскочиш за минутка, ако ти потрябва помощ за нещо рутинно, което не можеш да направиш само просто защото нямаш толкова много ръце. Или да размениш няколко думи, които да не са за прасето Пепа.
На тридесет или четиридесет и няколко животът се оказва различен от онези ситуационни комедии като „Приятели“, „Как се запознах с майка ви“ или „Теория за големия взрив“, в които приятелските компании живеят през един коридор разстояние и споделят заедно проблемите, радостите и вечерите си.
Има нещо утешително и комфортно в усещането, което получаваш, когато гледаш такива сериали и си представяш, че ей сега можеш да се отбиеш у приятел, който живее от другата страна на вратата или да го викнеш да помогне с някоя дреболия.
А може би и точно там е отговорът, който би бил приложим за глобализираното и урбанизирано общество, в което оставаш сам сред стотици хиляди хора.
Не да живееш с предишните поколения, с които ви делят манталитет и ценности, а да потърсиш начин да живееш около приятелите си – семейството, което си избрал сам.
Поне в един и същи квартал, ако не друго. И да посрещате нуждите, болките и щастието си заедно. Общността е необходима не само в отглеждането на деца. Понякога е за нещо елементарно като това да има кой да полее цветята, докато си на почивка. Друг път – за тежко житейско решение, като това да се разделиш с партньора си и да знаеш, че няма да останеш съвсем сам на света след тази раздяла.
Може би да се адаптираме към съвременността не означава да се научим да живеем без него, а да помислим как да го създадем наново, така че да е приложимо към настоящите реалности.
Вижте още:
