Не без дъщеря ми

| от |

Това е историята на Даниела Седмакова, която остава без дъщеря си на 27 юли тази година.  Мария е отвлечена от баща си Христо и оттогава няма никаква информация за детето. В продължение на четири месеца Даниела преминава през Ада, за да стигне до някакво крайно решение от властите в България. В момента съпругът й и Мария са пуснати за официално издирване от държавата, но все още не са открити. През какви мъки преминава Даниела, за да може един ден да прегърне дъщеря си, можете да прочетете в интервюто ни с нея.

 

39179834_10156657927079559_225404015452618752_n

 

Биляна Запрянова: Разкажи ми как се запозна със съпруга ти?

Даниела Седмакова: Запознахме се през лятото на 2003 година във Варна. Преди това бяхме разменили няколко съобщения онлайн и по време на лятната му почивка се срещнахме в моя роден град. Беше като любов от пръв поглед, виждахме се няколко пъти до края на лятото, той пътуваше всеки път от София. Заедно с приятелка ми вече имахме плановете да се преместим там и през есента го направихме, а може би месец-два по-късно с Христо заживяхме заедно в апартамента на леля му, чието семейство живееше в чужбина. Това съжителство обаче беше държано в тайна от семейството му до заминаването ни в Англия през 2008 година, за да може той да специализира хирургия там.

Кога разбра, че нещата между вас не вървят?

Сега когато погледна назад виждам толкова много признаци, че нещата не са били наред, но знаете, че “любовта е сляпа”. Криенето от семейството му, че живеем заедно на първо място, но все го оправдавах някакси, защото обитавахме чужд апартамент. Може би първият път, когато бях истински разочарована беше през 2006 година, когато не одобри започването на избраната от мен работа в голяма издателска компания въпреки по-доброто заплащане и перспектива. Не беше доволен, че не той е направил избора, както с предходните ми две работи.

Какви лишения понесе по време на брака ти?

Лишенията дойдоха след преместването ни в Англия. Бях без работа и доходи, без приятели и семейство, изцяло зависима от него. Тогава държавата беше във финансова криза и беше изключително трудно да намеря работа. Постоянното местене по време на специализацията на Христо всяка година в нов град също не помагаше. Нямахме приятели, само неговите роднини ни посещаваха, за моите родители никога не беше подходящо време да дойдат на гости. Постоянно коментирахме какъв курс да започна с цел по-лесно намиране на работа и така и не се случи, защото винаги неговите допълнителни курсове бяха по-важни или да изпрати пари на баща си и сестра си.

 

41621998_10156722622854559_8951926788032823296_o

 

Какви компромиси ти се наложи да направиш в името на семейството?

Пожертвах възможност за кариера в България, която обичах, за да може той да се развива в професията си. Христо прогресираше в работата си, а аз се грижех за Мария, която се роди април 2011 година. Отгледах детето ни вкъщи до 3-годишната й възраст, защото не му се плащаше за градина (в Англия цената е от порядъка на £50 на ден), а той не оцени нищо от това.

Започнах да се занимавам с фрийлансърска дейност от вкъщи – писане на материали за бебешки блог, управление на Фейсбук страници и прочие. Въпреки че ми носеше минимални доходи, се чувствах по-независима финансово и удовлетворена от ангажираността си. Моите занимания обаче отново бяха против волята на Христо, който държеше да се занимавам единствено с детето.

Всяко мое начинание го дразнеше. Не срещах подкрепа за нищо. Включително и при създаването на българска детска група за игри заедно с няколко други майки в града, където живеехме в Англия. Целта беше децата да научат български чрез песни, приказки и игри, а бащата на Мария започна да й говори предимно на английски вкъщи…

Разкажи ми за деня, в който Мария изчезна?

След раздялата ни с Христо ноември 2016 година, той пожела да я заведе на едноседмична почивка във Франция през юли 2017 година. Имаше купени двупосочни билети, които беше представил пред съда в Англия, тъй като по това време определяхме как ще се грижим за дъщеря ни. На 10-ти юли сутринта оставих Мария при баща й и вечерта преди пътуването им се чухме по Скайп, каквато беше уговорката ни, когато не сме заедно. Но разговорът беше прекъснат от Христо много бързо, Мария се опита да ми каже нещо за апартамента му, впоследствие разбрах че го е напуснал още тогава и апартаментът е бил празен. В следващите дни не ми се обадиха и не отговаряха на обажданията или съобщенията ми. Скайпът и телефонът му бяха вечно изключени. Притесних се много, но нямах законово основание да се обадя в полицията с подозренията си. Изчаках до деня на планирания им полет наобратно до Англия със свито сърце и се обадих на авиокомпанията да проверя дали са били на борда. Тогава получих най-смразяващата новина – че не са пътували. Подозренията ми от предходните дни се превърнаха в реалност – детето ми беше отвлечено. Изживях го изключително тежко, не спирах да плача с дни, но в същото време трябваше да действам – сигнализирах в английската и българската полиция, в българското посолство в Лондон, Гранична полиция и др. Трябваше да подготвя документи с преводи и легализации и организирах пътуването си до България няколко дни по-късно, когато разбрах по случайност, че те са в София. Но не бяха на адреса, на който предполагахме и ги обявих за издирване. От полицията само ми съобщиха “детето е с баща си, няма защо да се притеснявате”. Явно това че не знаех къде е от 2 седмици беше маловажно за тях. Първоначално отказаха съдействие, прехвърляха ме към други институции, изпаднах в шок какво се случва, отказвах да повярвам, че никой няма да направи нищо. Преживях кошмарни месеци, докато се задействат тромавите машини на институциите в България.

 

45101460_10156839976334559_93132998559399936_n

 

От колко време не си виждала дъщеря си?

Първият път, когато изчезнаха, не я бях виждала и чувала 7 месеца, бях блокирана от него в социалните мрежи, телефон, скайп. Училището на Мария, Британско училище в София, ми отказа достъп и информация за детето, под претекст подписана декларация от Христо без каквото и да е съдебно обосновано решение. Абсолютно незаконно и неморално е да изземат родителски права по този начин и смятам, че съответните служби, контролиращи частните училища в България, трябва да се самосезират. Социалните също отказаха да се намесят, не било в компетенцията им.

Януари 2018 година с родителите ми отидохме пред блока, където Мария живееше с баща си, след като от социалните ми казаха, че той не спирал срещите й с мен. Реалността обаче беше друга, когато ме видя. Той реагира супер агресивно, изблъска ме на земята, грабна детето и се опита да избяга. Крещеше, че се опитваме да отвлечем дъщеря му. Струпаха се хора, стана грозно, извикахме полиция…

На следващото съдебно заседание молих съдията по делото да определи срещи с детето и той заповяда привременни мерки и Христо да ми осигури достъп до детето. От февруари до юли 2018 година се виждах с Мария всеки втори и четвърти петък от месеца в рамките на час и половина в офиса на социалните служби в кв. Слатина, защото Христо не пожела да се виждаме в детски център, където би било по-приятно и забавно за детето. Няколко пъти той не я доведе под претекст, че е на училищни екскурзии, което не беше потвърдено от училището. Последният път, в който я видях, беше на 27-ми юли 2018 година. След това той не я доведе отново за една от срещите ни, а когато окончателното решение на апелативния съд влезе в сила края на август привременните мерки отпаднаха и Христо изобщо не се появи с детето. Той трябваше да ми я предаде за връщане в Англия, но просто за пореден път изчезна с нея.

Един малко неприятен въпрос, но защо Мария е била „дадена“ от съда на Христо (б.а. бащата)?

Бърз отговор, никой не е давал Мария на баща й. Ние имаме равни родителски права. Просто докато течеше делото тя остана при него, тъй като вече беше започнала училище, а аз не живея в София.

Какво си направила досега, за да си върнеш детето?

Веднага след първото изчезване на дъщеря ми влязох в контакт с Международна Защита на детето в България и водих дело по Хагска конвенция за връщане на детето обратно в държавата по обичайното живеене Англия, което спечелих края на август. Наех частен съдебен изпълнител, за да бъде изпълнено решението. След като ЧСИ не успя да открие Христо и Мария, подадох сигнал в полицията, че са изчезнали. Пуснах публичен призив за помощ при откриването им чрез Фейсбук. Полицията също направи публично изявление за издирването им и молба за помощ, ако някой има информация по случая. Обявени са за международно издирване също. Подадох няколко сигнала към Прокуратурата относно нарушената съдебна заповед. Към този момент, почти 3 месеца по-късно баща и дъщеря все още са в неизвестност.

Какво мислиш да правиш от тук нататък?

Смятам да продължавам да шумя в медиите и в социалните мрежи. Също така стартирах дарителска кампания за набиране на средства за частен детектив с надежда да подпомогне работата на полицията. Свързала съм се с канадските и английските власти, тъй като Христо е и техен гражданин. Надявам се скоро да бъдат локализирани и детето да се върне при мен.

С какви перипети се сблъскваш?

Мудността на институциите е най-голямото предизвикателство. Само който се е сблъсквал с това, знае за какво говоря. Сроковете за всичко са от 2 до 6 седмици.

Неразбирането на закона по Хагската конвенция е другото. Хората не мога да разберат, че обичайното местоживеене и юрисдикцията на съответната държава играят по-голяма роля отколкото гражданството в случая. Ако си пребивавал повече от една година в дадена държава, то нейните закони са валидни за всякакви юридически казуси.

Коментарите в социалните медии каква принцеса съм била и как не съм работила (защото съм се грижила за детето си) са просто абсурдни. Не случайно споменах, че никога не ми е давал пари за нищо, а ме изкараха, че съм го третирала като банков автомат?! Не съм от жените, които всяка седмица са в салона за маникюр, педикюр, прическа, масаж. В действителност не съм го правила никога! Но хората обичат да съдят без да са наясно.

 

44318149_10156813196994559_4109638748507996160_o

 

Българското законодателство не съдейства ли за връщането на детето ти?

Да, Министерство на правосъдието в лицето на “Международна закрила на детето” съдействаха по време на съдебния процес. При осъществяването на съдебното решение обаче нямат отношение. След изчезването им също отказаха съдействие, били си свършили работата в съда.

Необходимо е цялата тази процедура по Хагска конвенция да се преразгледа в България. В други държави процесът трае от 2 до 6 седмици, при нас продължи година. Не се вземат никакви превантивни мерки – да се съхраняват на сигурно място паспортите на детето до приключване на делото е проява на здрав разум, при условие че вече е била отвлечена веднъж. Да се нареди незабавно предаване на детето в решението без да има съответните незабавни действия от страна на съдебен изпълнител или полиция, също дава възможност на родителя, задържал детето, да изчезне. Има още толкова много пропуски, които могат да бъдат предотвратени.

Имате ли официален развод с бащата на Мария?

Не, разделени сме от две години, в които постоянно водим дела за детето, но не е стартирано бракоразводно дело все още поради горноописаните причини.

Как е възможно да не могат да бъдат открити мъж и дете, толкова дълго време при положение, че са обявени за издирване?

И аз това се питам всеки ден. Или им се помага, или са в чужбина и ще отнеме повече време от очакваното.

Имаш ли надежда, че Мери ще се върне при теб?

Разбира се! Само трябва да бъдат намерени! Юридически и морално не виждам причина да не се върне при мен. Винаги съм се грижила с пълна отдаденост за нея и ме боли от липсата й през всеки един ден от юли 2017 година до сега. Тъжно е, че пропуснах толкова много от живота й, надявам се да успеем да наваксаме скоро.

 

46138666_10156867340944559_7964825879006150656_n

 

Какво е една майка да е далеч от детето си толкова дълго време?

Не може да се опише с думи… все едно някой е откъснал част от мен… В началото изобщо не знаех как да бъда нещо друго освен майка. Имах ужасна потребност да се грижа за нея, да я гушна, да я целуна, да се смея на смешките й, да гледам как спи. Всичките ми мисли бягаха към нея – къде е сега, какво прави, паднали ли са още зъбчета, колко дълга е косата й, мисли ли за мен, дали ме сънува както аз сънувам нея постоянно… За да съхраня себе си, психически и физически, трябваше да си наложа да се изключвам емоционално, да не мисля постоянно за това, да се концентрирам над ежедневните тривиални неща, защото животът продължава, наемът и сметките трябва да се плащат, за да може един ден Мери да се върне у дома, в познатата й среда, в нейната стая с любимите й играчки и рисунки по стените. Разбира се, емоциите трудно се контролират, не можеш да заповядаш на сърцето си да не страда, когато види малко момиченце с майка си на улицата, в магазина, в парка…

Какво би казала на Христо, ако го видиш някога отново, би ли му забила шамар или…?

О, не, това не е в стила ми. Отговаряйки на лошото с лошо, не ме прави по-различна. Аз винаги съм била човек, търсещ компромиси и кое е най-добро за всички. За съжаление, това не работи в отношенията ми с Христо, който обича да налага мнението си. Сигурно нищо няма да му кажа, думите ми никога не са стигали до ума или сърцето му, безразличният ми поглед към него ще е наказанието му.

Кога умира надеждата?

Никога! Надежда ще има до последната ми глътка дъх!

 
 


Повече информация Виж всички