Явно в детската градина бяха пускали на децата филмчета с принцове и принцеси, защото като от никъде моята дъщеря обяви, че иска да е „принцеса“ и нищо повече. На всичкото отгоре беше сериозно притеснена от възможността да си помислим, че е „принц“, защото, по нейните думи: „принцовете са лоши“.
Тя не иска да е „лош принц“ и иска да е „принцеса“, защото е „добричка“.
Нямаше да обърна особено внимание, ако настойчивостта й да е „принцеса“ не беше ми дошла малко вповече. Особено когато към нея се добави обсебването от розови хвърчащи полички и вманиачеността й по някои от розовите дрешки, които се е случвало да й обличам.
Забележете: розовите дрешки не са мой умишлен избор – просто абсолютно винаги в детските магазини се предлагат момичешки дрешки основно в розов нюанс, като другият избор е синьо. Нищо по-средата и нищо по-различно.
Купувам розовото (особено ако няма бял или виолетов еквивалент) нали имам момиче и „така се прави“. Но намирам това момчешко-момичешко разделение за абсолютно малоумно. Защо децата – и момчета, и момичета да не носят и жълто, и бяло, и черно, и кафяво, и червено…?
Понеже се имам за независима и еманципирана жена, същата реакция изпитвам към всякакво „принцесешко“ ограничаване на дъщеря ми. Дали не е защото разбирам, че това с принцесите не е просто детска игра, а е опит за насаждане на полов социален конструкт, който се появи внезапно по прищявката на възпитателката в детската градина. При това конструкт, който противопоставя „принцесата“ на „принца“… Защо? Как така?
Вижте още:
Затова, когато за пореден път дъщеря ми каза, че иска да е „принцеса“, а не „принц“, реших да проведа с нея сериозен феминистки разговор.
– Знаеш ли, че можеш да бъдеш и много други неща, освен принцеса?
– Не, аз искам да съм принцеса.
– Можеш да бъдеш актриса. Телевизионен говорител. Можеш да бъдеш готвач, лекар, можеш да бъдеш певица. Учен. IT-специалист. Мениджър. Може да бъдеш спортист, учителка. Можеш да бъдеш каквото си пожелаеш. И всичките тези неща са по-интересни, отколкото да бъдеш принцеса.
– Но аз искам да бъда принцеса.
– Защо?
– Защото принцесите носят рокли.
– Но можеш да носиш рокля и без да си принцеса.
Тя се замисли малко, но въпреки това отсече:
– Неее, ако не съм принцеса, значи ще съм принц! А аз не искам да бъда принц!!! НЕ НЕ НЕ!
Мисълта, че ще изглежда като „принц“, ако няма рокля или пола – я докара до рев. Очевидно някой й беше втълпил, че да си принц е изключително лошо.
Реших да не й говоря повече, но да се опитвам да я насочвам да бъде и други неща. И да й обясня, че „принцовете“ (а те явно са момченцата, макар и тя все още да не дели децата на момчета и момичета), не са задължително лоши.
И все пак нещо в целия този момчешко-момичешки полов стереотип ужасно ме дразни.
Най-много ме тревожи насилственият елемент, който усещам към призива да запълваш изискванията на пола, в който си се родил, по начина по който обществото очаква от тебе: розово, синьо. Момиченцата са кротки, добрички, момченцата може да са и палави и лоши. Момчетата могат да правят бели. Момиченцата – не. Момчетата не играят с кукли. Момичетата не ритат топка и не играят с коли…
Спомням си, че преди години, когато моят племенник беше на възрастта на дъщеря ми – някъде на 3 или 4, той постоянно обясняваше, че е „Майката Дракон“ и бълваше огън наляво и надясно..
За него „Майката Дракон“ беше най-силната и очарователна фигура. Но за лелите в детската това беше смущаващо и всячески се опитваха да му обяснят, че той няма как да е Майка, защото е момченце. Откъде накъде ще е Майка? В крайна сметка успяха да му избият от главата тази вредна според тях фантазия и скоро той стана просто „Дракон“. Така беше попарена една доста интересна и вълнуваща фантазия.
В крайна сметка моето не-особено възторжено отношение към „принцесите“ също може би оказа влияние върху дъщеря ми.
Вчера тя заяви, че е „Страшен Вълк“ и аз й казах, че това е страхотно.
Само се боя, че още днес в детската градина ще й избият от главата тази прищявка и сигурно още довечера тя пак ще е просто „принцеса“…
