Няма смисъл да убеждаваме децата, че "няма от какво да ги е страх", когато виждат чудовище в тъмното
Страхът е една от най-древните и първични човешки емоции.
От гледна точка на психологията той е ключов адаптивен механизъм, развит, за да гарантира нашето оцеляване.
При децата обаче страхът има своя специфична архитектура - той е пряко свързан с интензивното развитие на въображението, с опознаването на границите между вътрешния свят и външната реалност.
В ранна и предучилищна възраст детското мислене е магическо. За разлика от възрастните, които ясно отделят фактите от фантазията, детето все още изгражда тази концептуална стена.
За детето мислите, сънищата, разказаните приказки и сенките по стената притежават същата плътност и реалност, каквато има и предметният свят наоколо.
В тази възраст страхът рядко е абстрактен - той придобива конкретна форма: чудовището в гардероба, сянката зад пердето или необичайният звук в тъмното.
Всъщност тези образи не са нищо друго освен проекция на развиващото се въображение, което изпреварва способността на рационалния ум да анализира и да обработва новото.
Противно на широко разпространеното схващане, че децата трябва да бъдат напълно защитени от плашещи преживявания, психологическите проучвания показват, че преживяването на страх в сигурна среда не само че не е вредно, но дори е от съществено значение за здравословното емоционално развитие.
Когато едно дете се срещне със "страшното" през приказка, игра или контролиран ритуал, то тренира своята психическа устойчивост.
Така малчуганите се научават да разпознават телесните сигнали на страха, да ги преработват и (най-важното) да изпитват облекчението, че контролът остава в техни ръце.
Страхът, преминал през въображението, престава да бъде парализиращ и се превръща в ресурс.
Преминавайки през етапите на символичния страх, детето учи как да маркира границата между това, което съществува вътре в главата му, и онова, което наистина го заобикаля.
Когато детето се уплаши от измислен герой и в следващия момент - с помощта на родител, приказка или игра - осъзнае, че е в безопасност, то прави фундаментална крачка в своето съзряване.
С всяко подобно преживяване въображението спира да бъде източник на безпокойство и се превръща в инструмент за овладяване на реалността, а границата между вътрешния и външния свят става все по-здрава и ясна.
В сърцевината на това овладяване лежи именно желанието за опитомяване.
Желанието да опитомиш чудовището идва от дълбок и прастар инстинкт - да си върнем контрола над онова, което ни плаши, без да се налага да го унищожаваме.
Унищожаването на чудовището често оставя празнота, защото то рядко идва отвън, най-често е проекция на собствените ни подсъзнателни тревоги и несигурност.
Ако просто го отречем и загърбим, източникът на страха остава, защото потискането не премахва емоцията, а само я лишава от език.
Когато кажем на едно дете: "Няма от какво да те е страх", "Чудовища не съществуват, не мисли за това" или просто се опитаме да подминем сянката с мълчание, ние извършваме акт на изтласкване.
За рационалния ум на възрастния това звучи като логично успокоение.
За детското въображение обаче това е знак, че плашещото нещо е толкова опасно, сложно и необяснимо, че дори не може да бъде изречено.
Опитомяването на страха е съвсем различен процес. То израства от нуждата да превърнеш неизвестното в познато, да се обърнеш към сянката и да я погледнеш в очите.
В детското съзнание чудовището е нищо повече от дива, непроработена емоция - стихия от страх и неизвестност, която търси своята форма.
Когато детето облече неговия костюм, нарисува го върху лист или прочете за него в някоя забавна книга, то не го унищожава, а го поканва на разговор.
Опитомяването не означава да отречеш съществуването на страшното, а да го хванеш за ръка, да му дадеш име и да откриеш, че зад неговите остри зъби често се крие просто нужда от разбиране, игра или приятелство.
Тук някъде се крие голямата стойност на празници като Хелоуин и на хубавата литература.
Чрез маскарада, хумора и символичното преобръщане на ролите те предлагат на децата идеален механизъм за деконструиране на страшното.
Когато облече костюм на чудовище или се смее на сглобен от хартия скелет, детето вече не е жертва на сянката под леглото, а нейният господар.
Празникът превръща непознатото в игра, а тъмнината - в сцена за споделено забавление, напомняйки ни, че най-сигурният начин да победиш сенките е просто да ги осветиш със смях и въображение.
Страхът престава да бъде самотно, изолиращо преживяване, скрито под завивката в детската стая, и се превръща в общ език на играта.
Това символично съжителство показва на децата, че чудовищата не са непреодолима заплаха отвън, а вътрешни лабиринти, които могат да бъдат опитомени.
С всеки споделен смях и с всяка разгърната страница плашещото същество губи своята плашеща необяснимост и се превръща в кротък спътник, а децата откриват най-важната си сила - че въображението, което ражда сенките, притежава точно толкова силна магия, с която да ги превърне в приятели.
