Ами голям ми е проблемът. Децата гледат. И дишат.
Влизаме за сладолед в магазина до детската. Продавачката си дърпа от вейпа и ми казва "здрасти" с непринудеността на човек, с когото сме делили чин. Не сме.
Може и майка да съм ѝ.
Но хайде, поздравът е най-малкият проблем. Между двете ѝ дръпвания избираме сладоледите, а децата ми трябва да приемат обстановката за нормална. Тя видимо я приема.
Онзи ден сме в метрото. Пак с децата. Срещу нас седят четирима тийнейджъри. Всеки с телефон, никой не говори с останалите.
Гледат лошо, но това си е тяхна работа. На тази възраст и аз невинаги съм гледала приветливо на света.
Едното момче вади устройство и започва да дърпа.
Никой не реагира. Може би не виждат. Повечето хора са заети с екраните си. Моите деца обаче виждат.
"В метрото сме, какво правиш?", питам и посочвам вейпа.
"Какъв ти е проблемът?", развиква се момичето до младежа.
Ето го въпроса! Големия обществен въпрос! С него приключват толкова много разговори, преди изобщо да започнат.
Какъв ти е проблемът?
Ами голям ми е проблемът.
Проблем ми е, че сме в общ вагон, а някой е решил, че всички вътре трябва да участваме в личната му пушпауза.
Проблем ми е, че трябва да обяснявам защо това ме засяга. И че докато обяснявам, аз вече съм досадната жена, лелка или там както ме наричат младите, която разваля спокойствието.
Човекът с устройството е съвсем спокоен. До момента, в който някой не му напомни, че наоколо има други хора.
На детските площадки сценарият е същият.
Пушат майки, бащи, баби, дядовци. До люлката, до пързалката, до детето, което тъкмо се учи да се катери. Покрай собствените си деца одимяваме и чуждите, с увереността, че тук всичко ни е позволено.
Чувала съм целия репертоар.
"Каква е разликата дали съм вътре, или от другата страна на оградата?"
"Ти коя си да ми казваш?"
"Е, какво толкова?"
Ако оградата не спира дима, това е чудесна причина да се отдалечиш повече. Странно как все се използва като аргумент да останеш до пясъчника.
Но все по-често ме занимава реакцията на останалите родители. Или по-точно липсата ѝ.
Ако случайно има един, който да прави забележка, останалите старателно си намират друга гледка. Изведнъж пързалката става извънредно интересна.
Разбирам ги. Никой не е излязъл с детето си, за да се кара с непознати. Никой не знае дали отсреща ще получи "извинявайте", или крясъци. Уморени сме. Не ни се влиза в поредния конфликт.
Обаче от това разбираемо мълчание се получава удобният ред, при който най-безцеремонният от всички, определя условията.
Децата виждат всичко.
Кой си позволява всичко и кой трябва да се премести. Как една нормална молба се посреща като нахалство. Учат, че общото пространство принадлежи на този, който най-малко се съобразява.
Нямам биография на образцово дете. Моето поколение също пушеше цигари в трамвая с усещането, че извършва някакъв велик бунт. Келяво бунтарство, погледнато от днес. Отраснах в хол и кухня, обвити в цигарен дим. Така живееха много семейства.
Затова ми се иска децата ми да имат друг спомен.
За известно време сякаш бяхме приели, че можеш да изчакаш, да излезеш, да се отдалечиш с цигарата. После дойдоха устройствата, ароматите и рекламите на "това не е цигара". И старият навик да пушиш навсякъде отново си намери място между масите, пред щанда, до детската количка.
И пак се върнахме на острия разговор, дали може да се съобразяваме поне около децата?
Виждам и родители, които пушат в колата, в която са с децата си. Те нямат избор да слязат. Тук е пропускът в любимото ми "всеки сам си преценя". Понякога преценяваме вместо хората, които още са на столчета за кола.
Пушете си, няма проблем. И аз чат пат го правя. Този текст не е за да броя цигарите или да изнасям лекция за личния ви живот.
Но оставете детските площадки и търговските пространства и за децата. Дайте им шанс поне там пушенето да не е част от декора.
И когато някой ви помоли да се съобразите, опитайте за момент да чуете молбата, преди да попитате какъв му е проблемът.
Моят е съвсем прост.
Искам децата да могат да си поемат въздух, без за това да се налага майка им да влиза в скандал. И да могат да спазват обществени ограничения.
Защото пушенето на детски площадки и в метрото е просто... забранено.
