Лего не е за деца, а за самотни педанти

| от Василена Мирчева |

„Мамо, ти май не си много добра в сглобяването“ – казва внимателно 7-годишният ми син, докато клечим на пода сред купищата дребни парченца от новото Лего и сме заседнали на страница 13 от 45 на схемата (същевременно и двамата внимаваме да не отпуснем коляно върху някоя болезнено ръбата и остра частичка).
Споменатата схема е доста по-сложна от тези на Икеа, а и след борбата с шведското ръководскво поне излизаш с някой шкаф или рафт – полезни неща, които като ги сглоби, филологът, въоръжен с отверка от швейцарско ножче, изпитва заслужена гордост от уменията си.

Сглобяването на пожарна, полицейски катер, космическа станция от схемите на Лего не носи тази радост. Знам го от личен опит. Детето наскоро имаше рожден ден и получи няколко кутии. Имам обаче подозрение, че шаренките кубчета на господин Оле Кирк Кристиансен всъщност не са за деца.

Наистина ли смятате, че нещо, съставено от купища абсурдно дребни и ненужно много детайли, сглобяващи се в цяло по схема, по-сложна от тези на Икеа, забавлява децата?

Какво забавно има в следването на схема? И как то насърчава креативността? Имаше някакъв момент, в който Лего бяха шарени, универсални тухлички, от които наистина можеш да правиш каквото пожелаеш. Но това беше отдавна. Синовете и внуците Кристиансен, които днес управляват „Лего“, предлагат все по-специализирани кутии – преборваш се със схемата и правиш едно-единствено нещо. Вари го, печи го, от космическия кораб няма да стане мотор и обратното.

Тази маркетингова стратегия е прозрачна. Ако можеш от един набор да имаш и мотор, и подводница, и хеликоптер няма да купиш втори, което не изнася на производителя. Той иска от нас да въртим до безкрай колелцето на потреблението като хамстери във въртележка. Но това е консуматорско, а не творческо. Правенето на едно-единствено нещо по сложна схема просто няма как да събуди вътрешния ти Леонардо или Лойд Райд. Може да те научи педантично да следваш инструкции. Може да хареса на социопат, който вместо да общува с живи хора, предпочита да бъцка с потните си бели ръце малките кубченца, повтаряйки чужд замисъл и съхраняващ скъпоценните парченца като някой Ам Гъл в полумрака на ергенската си стаичка.

Много е изписано за това колко е важно децата да играят сами. Да търсят, да бъркат, да опитват отново, цели школи в педагогиката са основани за това. Е, със среднотрудно Легосредно интелигентно дете се справя трудно без чужда помощ. Освен изброените досега трудности, се изисква и степен на фина моторика, надхвърляща развитието на 5 или 7-годишно. На мен ми е трудно да разделя частичка с размер 4 на 4 милиметра от друга подобна, какво остава за детето?
Един фургон за храна, вместо с, да речем, 30 части, се прави със 78 или 96 – не броих колко останаха неизползвани накрая, без това да повлияе крайния ефект – камионът беше направен, сподобен с фарчета, стъпенки за качване, теглич, чадърчета и други заврънтулки, а шепа малки части останаха. Участвах в процеса от началото, заинатих се с проклетия камион, детето се отегчи и се заигра с нещо с друго, а останалите представители на семейството кръжаха наоколо в стесняващи се кръгове, питайки нервно: Кога ще ядем?

А да ви кажа ли какво се случва, когато въпросният камион бъде изпуснат на пода и гадните малки частички се посипят навсякъде? Тогава наистина ми се иска всяко проклятие, което всяка майка някъде по света е отправяла някога към господин Оле, да го стига някъде там из Сведенборговия ад, където, убедена съм, пребивава (Сведенборг е швед, Оле Кирк – датчанин, ама айде, нали е все на Скандинавския полуостров).
След участие в сглобяването на газ станцията на „Нинджаго“, полицейското отделение на „Сити“ и тиранозавъра от серията „Криейтър“ (тук криейтивът се състои във факта, че от един и същи набор чаркове, могат да се направят цели три (представете си!) динозавъра) мога смело да ви кажа – Лего не е за деца. Лего е за самотни, мъже, зациклили в анално-задържащата фаза[1] или такива с компулсивно-обсесивно разстройство.

Освен, че не харесва жените, компанията Лего не обича и децата и едва прикрива презрението си към тях. Истинската им страст са все по-сложните, детайлни и разбира се абсурдно скъпи сетове, които да запълват самотните вечери на AFOL – така са се кръстили анално задържащите социопати – Adult Fans of LEGO. Те, както уточнихме, са далече от творческото начало. Говорим за педантични типове, които ревностно си пазят кубченцата, галят ги и им викат „май прешъсссс“. Понякога имат цели стаички, съхраняващи готовите Лего строежи. Те не обичат да пускат там други хора, а ако случайно имат деца, на тях им е забранено да припарват до „легото-на-тати“. Ситуацията е малко като при Синята брада и подземието, в което държи труповете на обесените си съпруги, за да им се наслаждава тайно.

Може да сте виждали огромни макети на гари, магистрали и електроцентрали, разположени на площ метър на два, в разни музеи на играчките. Сега вече знаете, че това не са катедрали на духа, гения и находчивостта на поколенията, а дело на самотни маниаци в дългите им зимни нощи. В краен случай на татковци, които са се заключвали насаме с тухличките на господин Оле, докато децата им тъжни и пренебрегнати са драскали по вратата за мъничко доброта и внимание.

[1] Този характер изпитва компулсивна нужда от чистота и ред, изключително пестелив, вманиачен в стремежа за натрупване на пари и ценности. Сдържан, упорит, педантичен, спазва строго установените правила, подозрителен, емоционално нечувствителен. При него страхът да не  загуби контрол доминира над потребността от спонтанност и непосредственост, – Фройд „Периоди на психосексуалното развитие“.

 
 


Повече информация Виж всички