Когато думите липсват – тялото говори (психосоматика в детска възраст)

| от Йорданка Какалова |

„Не знам какво се случва!? В неделя вечер вдига температура, а час по – рано играеше в парка. И така вече поредна седмица” (майка на 6 годишно момче).

„Дойде ли понеделник знам какво ще стане – тръгваме от вкъщи и малко преди училище я заболява корем, казва, че ще повърне и повръща” (майка на 5 годишно момиче).

„Трети месец кашля, хрема, а докторът казва, че нищо му няма” (майка на 4 годишно момче).

Това са малка част от примерите, които чувам в практиката си.

Наличие на болестни симптоми – без причина за тях, при което родителите са насочени към психолог за консултация.

Когато детето няма умение да изрази емоциите си, не знае как да сподели неприятните преживявания или не очаква разбиране за тях, няма език, чрез който да ги изрече – тялото го прави вместо него.

Психосоматичните симптоми се проявяват във всяка възраст от нашето развитие, но това, което ни кара да се чувстваме зле ни насочва към лекар тъй като всяко физическо неразположение ни кара да мислим за болест.

Понякога обаче болест – в разбирането на медицината – няма. А тялото страда. Какво всъщност сигнализира то?

Когато не се чувстват добре – има наличие на физическо страдание – боли го корем, боли го гърло, вдига температура и др. – детето установява, че получава внимание и грижа (които понякога липсват защото мама е тъгнала на работа, татко е много ангажиран, появил се е брат или сестра и др.). Когато направи беля – то получава порицание и наказание, а когато е болно – грижа. По този начин детето се учи. То прави откритие – когато си болен си важен и ценен! И детето се „възползва” от това откритие (в повечето случаи то е несъзнавано). Когато се сблъсква с трудна ситуация: карат му се вкъщи, има много изисквания към него в училище, трябва да отиде на гости на хора, с които не иска да се среща и т.н. – детето се разболява. Това бягство в болестта му дава възможност да избегне неприятностите, които очаква вкъщи и социалната си среда.

Много родители имат изисквания към детето, които не отговарят на способностите, времето и нуждите на неговото развитие. Тези изисквания обаче провокират очаквания от страна на родителите и разочарование и чувство на вина при несправяне при детето.

Когато детето няма необходимия опит, модел, усещане за възможност, че може и да сгреши и е неспособно да аргументира неуспеха си – то се затваря в себе си, възприема се за несправящо се и неможещо. Когато му липсват думи да се защити – в помощ му идва тялото. Астматичен пристъп – поемам си въздух, но не мога да го издишам – нямам думи да кажа „не мога – научи ме”. Майка, която прави всичко за детето си преди то да е успяло да каже – облича го, събува го – обува го – от една страна и детето от друга, което си поема въздух да каже, но вече получава желаното според виждането на майка си (а понякога майката греши), отново води до спазъм (ларингитен) – невъзможност да го изнесе навън.

Детето, което получава симптоми на повръщане или повръща – чрез тялото си показва, че има нещо, което трябва да бъде изкарано на повърхността. То не иска да го задържи, но няма думите или възможността да го сподели – и тялото реагира.

Алергиите по кожата – органът, който обвива цялото ни тяло – също говори – „не искам да ме докосваш”. Много често наблюдавам при отиване на гости с нежелание от децата, при връщане родителите да съобщават за нови обриви (всеки път когато отидем на гости има някакъв обрив. И лекарят не знае какъв е!). Родителите го обясняват като смяна на кухнята, „яде сготвено от…”, а то е реакция на поставяне на граница. Не искам тези хора, не искам да ме целуват (особено любвеобвилни роднини).

Когато медицината няма отговор на какво се дължат симптомите е добре да насочим вниманието си към поведението на детето. Към онези разговори, които възрастните са стопирали с различни категорични забрани „разговорът приключи”, „по – малък си – възрастните знаят най – добре”, „за твое добро, ние ….”.

Замисляйки се върху оплакванията, тяхното начало, събитията след това, симптомите, които са се появили, това, което детето е искало да каже и възможността да се обсъди с него – давайки му арена, на която да бъде партньор в разговорите – е едно добро начало, чрез което то ще се чувства зачетено, прието, такова каквото е.

И най – важното ще получи шанс и умение да комуникира с думите, а не чрез помощтта на тялото си.

Статията на Йорданка Какалова е публикувана от сайта psiholozi.com с изричното съгласие на автора

 
 


Повече информация Виж всички