Кашмир, кладифе, вълна, туид... и още нещо
Бързата мода предлага множество нови синтетични заместители, но познаването на историите зад естествените материи ни дава повод да гледаме на дрехите си по друг начин.
Да облечеш вълна, кашмир или туид през есента ни дава едно специфично усещане за автентичност, което запазва топлината си през времето.
Историята на материите е изключително богата и съчетава социална антропология, география, занаятчийство, като носи и белезите на трансформацията на женската роля през вековете.
Създадени първоначално за оцеляване при сурови климатични условия или за представителни цели на висшата класа, днес тези тъкани постепенно са се превърнали в символ на личен комфорт и незадължаващ лукс.
Кашмир
Той се добива от изключително фин пух на специфичен вид кашмирски кози (Capra hircus laniger).
Те обитават високопланинските и пустинни райони на Централна Азия - най-вече Вътрешна Монголия, Тибет, Хималаите и части от Иран.
На надморска височина над 4000 метра, където зимните температури често падат под -40°C, животните развиват двоен слой козина. Външният е от груб, твърд косъм, предпазващ от вятър и сняг, а под него се образува невероятно плътен, мек и лек пух.
Кашмиреното влакно съдържа малки въздушни джобове, благодарение на което той е до 8 пъти по-топъл от стандартната овча вълна, но тежи неколкократно по-малко.
Причината кашмирът да запазва висока цена се крие в трудния добив и бавната, предимно ръчна обработка.
От една коза годишно се добиват едва около 200 грама чист, почистен пух. За изплитането на един класически женски пуловер е необходим годишният добив от 3 до 5 кози, а за едно мъжко или дамско палто - от около 20 животни.
В края на XVIII век Наполеон Бонапарт изпраща на съпругата си Жозефин дьо Боарне няколко ориенталски кашмирени шала от Египетската си експедиция.
Жозефин остава толкова пленена от мекотата и топлината им, че според историческите хроники събира колекция от над 400 шала.
Не всеки кашмир на пазара е еднакъв. В ерата на бързата мода често се използва евтин, късокосмест кашмир, който бързо губи форма. Ето за какво да следите:
- Нежно разтеглете част от плетката и я пуснете. Качественият кашмир незабавно се връща в първоначалната си форма.
- Ако пуловерът в магазина ви се струва прекалено пухкав, това често е знак, че е обработен с химикали или са използвани твърде къси влакна.
Истинският, качествен кашмир всъщност става все по-мек с всяко следващо пране и носене.
- Противно на митовете, кашмирът обича водата. Перете го на ръка с хладка вода (до 30°C) и специален перилен препарат за вълна или детски шампоан.
- Никога не изстисквайте кашмирената дреха чрез усукване. Сушете в хоризонтално положение върху суха кърпа, далеч от пряка слънчева светлина и радиатори.
Кадифе
Няма друга материя в историята на текстила, която така категорично да асоциираме с разкош, дълбочина на цвета и сетивно удоволствие, както кадифето.
Неговата тайна се крие в триизмерната му структура и специфичната техника на тъкане.
Първите следи от употреба на кадифе датират от III век пр.н.е. в Китай и по-късно в Персия и Египет.
Благодарение на Пътя на коприната технологията достига до източните средиземноморски пристанища. През XIV и XV век италианските градове-държави Венеция, Генуа, Флоренция и Лука превръщат производството на кадифе в изкуство и икономическа сила.
Венецианското кадифе (velluto) се изработва от чиста коприна, в която често са втъкани истински златни и сребърни нишки (т.н. vobricato). Поради астрономическата си цена, то е било запазено строго за кралските особи, папите и най-богатите търговци.
Златната ера на Холивуд превръща роклите от копринено кадифе в символ на съблазън и женственост, а актриси като Грета Гарбо и Марлене Дитрих носят кадифени смокинги и вечерни тоалети:
В ерата на рока пък музиканти като Дейвид Боуи, Мик Джагър и Джими Хендрикс носят цветни кадифени костюми в бордо, тъмнозелено и тъмносиньо, придавайки на материята бунтарски дух.
Така днес кадифето има характер - може да е едновременно официално, минималистично и секси.
То мигновено издига ежедневната визия без излишна суета и се комбинира перфектно с по-груби материи, като деним и вълна.
Вълната
Известно е, че тя се добива основно от овце, но също така от алпака, мерино, кашмирски и ангорски кози или зайци.
Мериносовите овце произхождат от Испания и в продължение на векове (от XII до XVIII век) износът на мериносова овца се е наказвал със смъртно наказание.
През XIX век мериносовите овце са пренесени в Австралия и Нова Зеландия, където климатът се оказва идеален за тях. Днес Австралия е най-големият производител на фина мериносова вълна в света.
Една от най-вълнуващите истории за вълнени тъкани идва от Аранските острови.
В края на XIX век съпругите на ирландските рибари започват да плетат плътни пуловери от необработена, ненапълно изпрана вълна (наситена с ланолин), за да предпазят мъжете си от ледените бури в океана.
Всеки пуловер е изплетен с комбинация от специфични шарки, които носят символно значение и са предавани от майка на дъщеря. Според градския фолклор, шарките на пуловерите били толкова уникални за всяко семейство, че ако рибар се изгуби в океана, тялото му можело да бъде разпознато по плетката на пуловера му.
В Южна Америка вълната се добива от алпаката.
В империята на инките вълната от алпака била наричана "тъканта на боговете" и е била запазена единствено за кралското семейство.
Вълната от алпака не съдържа ланолин, което я прави напълно хипоалергенна и подходяща за хора с чувствителна кожа. Тя е по-здрава от овчата вълна и притежава копринен блясък.
Интересна е и историята на ангората - синоним на безтегловна мекота и женственост.
Името идва от древния град Ангора в Турция. Първоначално регионът е бил известен с известните си ангорски кози, от които се добива преждата мохер:
От там произлизат и зайците, от чиято невероятно дълга козина се добива финото ангорско влакно.
Ангората е до 2,5 пъти по-топлеща от стандартната овча вълна, въпреки че дрехата остава лека като перо заради кухата структура на заешкия пух.
През 30-те и 40-те години на XX век ангората превзема Холивуд - заради специфичния си блясък и пухкава текстура, актрисите били убедени, че материята улавя прожекторите по магичен начин.
През 1980-те години пуловерите овърсайз от ангора в ярки или розови и ментови нюанси се превръщат в абсолютна модна емблема за жените в цяла Европа и Америка.
Туид
Ако има материя, която да е абсолютното изражение на британския извънградски шик, есенните пейзажи и непреходната елегантност, това безспорно е туидът.
Първоначално материята се е наричала Tweel, но според известна история от 1830 г., лондонски търговец прочел погрешно името и рекламирал материята с името на река Тюид, която тече през текстилния регион на Шотландия. Макар и погрешно, името останало завинаги.
За разлика от градските тъкани, туидът е проектиран да се слива с природата.
Шотландските тъкачи багрели вълната с естествени багрила - мъх, лишеи, кора от дървета, пирен и торф.
През XIX век, когато принц Албърт и кралица Виктория купуват замъка Балморал в Шотландия, сред аристокрацията става модерно да се купуват извънградски имения, а всяко имение създава свой собствен десен туид, с който се обличали ловците и самите собственици.
Това е единствената тъкан в света, чието име, географски произход и точен производствен процес са строго дефинирани и защитени със специален акт на Британския парламент.
Според закона от 1993 г., държавата създава официален независим публичен орган - Harris Tweed Authority. За да носи името Harris Tweed и емблематичното лого с кралска ябълка и кръст, платът трябва да е изтъкан от чиста вълна, без добавка на рециклирани влакна или синтетика, боядисана и предена на Външните Хебридски острови в Шотландия.
Тъкачът трябва да тъче плата на ръка или на педален стан от местните жители в техните собствени домове на острова. Така се гарантира на купувача, че не купува просто "вълнен плат в шотландски стил", а автентичен занаятчийски продукт с гарантиран произход.
През 1920-те години туидът е бил строго мъжки, тежък и работен или ловен плат.
През 1950-те години Коко Шанел заема туидените сака за риболов на своя любим Херцога на Уестминстър и забелязва, че материята притежава невероятна гъвкавост, структура и необичайна тактилна красота.
Тя омекотява тъканта и създава емблематичния дамски костюм, освобождавайки жените от строгите и неудобни силуети. Така туидът се превръща в символ на модерната, независима и елегантна жена.
"Деним"
И днес той е една от най-удивителните материи - създаден като груб плат, предназначен за работни дрехи за моряци и миньори, печели славата на най-универсалната, носена и обичана материя в целия свят.
През XVII век френските тъкачи в южния град Ним се опитват да създадат плътна, устойчива тъкан от вълна и памук.
Резултатът е диагонално изтъкан плат, наречен Serge de Nîmes (плат от Ним). Съкратено, светът започва да го нарича Деним.
По същото време италианският пристанищен град Генуа произвежда подобен памучен плат, багрен в синьо с индиго. Френските търговци наричат генуезките моряци и техните характерни сини панталони Gênes.
На английски тази дума постепенно се трансформира в Jeans. Това са родоначалниците на днешните джинси/дънки или Деним.
Оригиналните работнически панталони от специалната памучна тъкан някога се багрели с естествено индиго, което оставало предимно по повърхността на влакната. При всяко пране и износване малка част от синия пигмент се отмивала, разкривайки белия памук отдолу.
Така денимът придобива уникална "лична история" - изтрива се точно там, където тялото го докосва, превръщайки всяка дреха в неповторима.
Благодарение на холивудските уестърни, дънките се превръщат в символ на американската мъжественост, свобода и дивия запад.
Икони като Джеймс Дийн (във филма "Бунтовник без кауза") и Марлон Брандо правят денима униформа на младежкия протест срещу конформизма. В много американски училища през 50-те години дънките дори биват забранени.
Втората световна война променя всичко.
Когато мъжете заминават за фронта, милиони жени влизат във фабриките, заводите и земеделието. Работният гащеризон и панталоните от деним стават тяхна ежедневна защитна униформа, а жените откриват практичността и свободата на движение, която роклите просто не могат да им дадат.
Жената с дънкова риза и кърпа на главата се превръща в икона на сила и устойчивост.
През 60-те денимът става основно платно за себеизразяване на феминисткото движение и хипи културата.
Във филма "Закуска в Тифани" (1961) Одри Хепбърн седи на перваза с китара, облечена в обикновени тъмни дънки и сив пуловер и доказва на съмняващите се, че денимът не е само груба, "фермерска" материя, а може да бъде ефирен, интелектуален и елегантен:
През 70-те и 80-те години дизайнери като Ив Сен Лоран и Калвин Клайн въвеждат материята във висшата мода.
Сен Лоран дори казва известната си фраза: "Съжалявам само за едно - че не аз съм измислил сините дънки. Те имат изражение, скромност, сексапил и простота."
В съвременния гардероб диалога между противоположностите ни дава възможност да съчетаваме тези исторически тъкани, като създаваме тактилен баланс и елегантност.
Бунтарската, структурирана и леко сурова природа на плътния тъмносин деним "заземява" въздушния, ефирен ореол на ангората или нежния кашмирен пуловер.
Комбинацията от кадифе и структуриран вълнен панталон с ръб сваля излишната суета и се превръща в перфектния елегантен избор за деня или работни срещи.
Тежкото, текстурирано туидено сако върху фино копринено боди, рокля по тялото или сатенена пола, дава изключително женствен контраст.
Есента неизменно дава хиляди възможности за избор.
