Уважението е нещо, за което не се говори достатъчно. Уважение не към онези, порасналите, равните на нас, а към малките, дори най-малките. Изумително често можете да видите хора, които просто не уважават децата си – не, че не ги обичат, не, че не полагат грижи за тях, а точно това – не ги уважават. Думите уважение и бебе пък още по-трудно попадат в едно изречение или поне сме приели това за нормално поведение, за стандарт.
Много са онези, които приемат за естествено да говорят с нероденото си дете още в утробата, онези, които вярват, че ако пускат дадена музика на корема на майката, детето ще развие определени умения в бъдеще – това са хора, които отчитат неговите способности да възприема, неговите все още неразвити таланти, но нещата твърде често спират тук – с раждането си бебето се превръща, в очите на своите родители, в консуматор. Толкова.
Този въпрос наистина е труден – как точно показвате уважение към бебето си?
Повечето от нас биха се затруднили с отговора, особено през първите месеци от живота на малкия човек. Това наистина е странно, особено като вземем предвид колко естествено и лесно възрастните демонстрират уважение едни към други – разменят си любезности, благодарности, поднасят извинения. Започваме да учим едногодишното или двугодишното си дете да казва „благодаря“ (това далеч не е необходимо, но е предмет на друг текст), но когато става дума за няколкомесечно бебе, нещата изглеждат различно. А не би трябвало да е така.
Мария Монтесори е убедена, че малкото дете заслужава същото уважение като възрастния човек, дори повече, и че тази основа остава завинаги. Ето защо уважението стои в основата на метода. Как обаче показваме уважение към едно бебе? Възможностите са безкрайни и можем да започнем да ги прилагаме от днес.
Вижте още: „Веднага да се извиниш на леличката!“
Преобличане, масаж, гимнастика, къпане, смяна на пелени – все неща, с които бебето се сблъсква ежедневно и за които разчита изцяло на нас, но които не е необходимо да се превръщат в досадни и автоматични действия. Можем да покажем уважение към малкия човек като не препускаме през всяка една от тези стъпки, а вместо това действаме бавно и внимателно, с темпото на детето, като обясняваме всяко свое действие и му разказваме какво следва.
Разбира ли бебето?
Думите, вероятно, не, но отношението – със сигурност. Само се поставете на мястото на бебето: лежите голи по гръб, изведнъж някой започва да ви дърпа ръцете, краката, от устата му излизат странни звуци, опитва се да ви навлича с някакви дрехи, подмята ви, обръща ви, а вие сте абсолютно безсилни, абсолютно не знаете какво се случва. Защо изобщо се случва.
Нашето бебе, например, спи най-вече по корем. Когато се събуди, някой трябва да я обърне по гръб, но вместо просто да я вдигнем и обърнем, действаме внимателно и бавно: казваме ѝ кой е при нея, като действаме бавно (представете си отново, че точно сте отворили очи и някой започва да ви бомбардира с див ентусиазъм, че кафето изстива, закъснявате за работа, изпускате метрото и т.н.), питаме я дали се е наспала, дали иска да я обърнем (и наблюдаваме – детето комуникира, но по друг начин), едва тогава ѝ казваме, че ще я обърнем, и го правим. Когато повтаряте това всеки ден по няколко пъти, бебето вече знае какво да очаква и се чувства спокойно и защитено – уважението е показано, защото сте предупредили, защото сте изчакали, защото сте наблюдавали и не сте го отнесли като предмет, който има нужда от почистване.
Действаме по същия начин преди да го вземем и преместим някъде или да го прехвърлим в ръцете на някого – очакваме одобрението или отказа му. Освен това категорично трябва да поощряваме останалите хора, които се грижат за бебето, да се отнасят с него по същия начин. Ключовата дума тук е търпение – реакциите на най-малките са доста по-бавни, затова трябва да изчакваме. Десетина секунди са достатъчни за усмивка в ъгъла на устата, намръщване, извръщане на глава, а толкова ви стига. Съвсем не е странно например да поискате разрешение за целувка и отново да изчакате реакция. Добре, всъщност наистина е странно да искате разрешение, може би и разрешение е силна дума, но трябва да комуникирате с детето си – в един момент тази размяна се превръща в нещо, което се случва почти автоматично.
Не забравяйте да се поставите на мястото на бебето и да се попитате как бихте се почувствали, ако върху вас непрекъснато се стоварват усти от различни страни – може просто да не сте в настроение за това, може и изобщо никога да не бъдете в настроение за такова нещо. Бебето също има лично пространство, желания и фази, в които се намира във всеки определен момент. Помните ли лелите от сякаш споделеното ни детство, които неизменно щипеха бузите ни или, още по-лошо, плюеха върху палеца си, за да изчистят онова петно сладолед?
Вижте още: 7 действия, с които вбесяваме децата
Преди да дадем на бебето си да пие вода, чай или сок, също е хубаво да го попитаме дали иска, да му дадем време да разбере какво има пред него, а след това да изчакаме неговия отговор. Отговорът може да бъде всичко от извъртане на очи до повдигане на вежда или някаква друга реакция, която трябва да бъде разтълкувана от нас. С времето нашето бебе ще започне да разбира, че реакциите му имат значение за начина, по който се случват нещата наоколо. Отново – уважението е показано, защото желанията на детето са отчетени.
Проява на уважение (може би една от най-значимите и с които сме свикнали най-малко) е и да слушаме бебето си, когато иска да ни „каже“ нещо.
Детето говори с нас на често неразбираем език, но го прави – когато започне, изслушайте го, не го прекъсвайте, не говорете заедно с него.
Имайте търпение – в един момент мисълта му ще приключи, после можете да му отговорите, но не го оставяйте да си говори само, не си играйте с телефона, не продължавайте да правите каквото сте правили, докато детето ви гледа в очите и се опитва да комуникира. В света на порасналите това е равно на развод, крясъци, огорчение. Разлика на практика няма. Още по-голяма проява на неуважение е да сложите биберон в устата му, за да продължите разговора си необезпокоявани – наистина ли нещото не може да почака? Биберонът е равен на „млъкни, не ме интересува“, на излизане от стаята. Така му показваме, че това, което иска да каже, няма значение.
И, в този ред на мисли, колкото и да е сладко и мило на вид, когато бебето плаче или „хленчи“, просто не се смеем. Мрънкането на едно малко дете може да бъде наистина умиляващо, но при него очевидно нещо не е наред и то се опитва да ни го покаже. Детето разбира перфектно какво е усмивка и смях, както и кои са техните пълни противоположности, затова когато детето плаче, не се смеем, не му говорим сладко, не си играем с него, а опитваме да разберем какво ни казва и какво не е наред. Еквивалентът на това в света на порасналите би бил някой срещу вас да си излива душата за тежки лични драми, а вие да му разказвате вицове и дори за секунда да не вниквате в същината на проблема. Подобна връзка няма да продължи дълго.
Проява на уважение е да упражним малко търпение и да оставим бебето само да се справя с трудни ситуации и да търси и намира решения, вместо нетърпеливо или несъзнателно (макар и водени от добри намерения, но знаете за пътя към Ада…) да се намесваме и да му помагаме. Така признавате способностите му, показвате му, че вярвате в него, че уважавате правото му да бъде самостоятелно. Проява на уважение е да не прекъсваме заниманието и най-вече концентрацията на бебето щом я е достигнало и докато не е приключило. Да не „помагаме“, защото често се оказва, че по-скоро пречим.
Но на непоисканата помощ ще се спрем в отделна статия.
Вижте още:
