„Веднага да се извиниш на леличката!“

| от Стела Христова |

Този уикенд се озовах на детско парти. Броят на тичащите и крещящи четиригодишни наоколо беше достатъчен, че да предизвика панически атаки и у най-способния и вече нагледал се на всичко родител. Писъци, крамоли, суматоха, рев… А едно от децата очевидно се държеше по-грубо от околните, блъскаше приятелчетата си, взимаше им играчките, пререждаше ги на опашките за лакомства и за игрите на аниматора. Очевидно притеснена и засрамена, майка му се щураше наляво и надясно, за да се извинява сконфузено от негово име, от време на време го дърпаше след себе си и настояваше то да каже, че съжалява. След това обаче белите му продължаваха на нова сметка, сякаш нищо не се е случило.

Припомних си с усмивка един мой собствен детски рожден ден преди много години. Родителите ми бяха поканили децата на своите семейни приятели – все мили и готини деца, с някои от които сме приятели и до ден днешен. Тогава все още не бях техен фен, голямата част от тях бяха по-големи от мен и аз се чувствах изолирана от игрите им за „по-зряла“ детска възраст. А и конкретно на този рожден ден исках просто да поканя баба. Та след като отворих подаръците и чашата на търпението ми преля 2-3 пъти за 2-3 часа, обявих официално на всички гости, че е време да си вървят, защото искам да си лягам. На следващия ден родителите ми настояха да се обадя по телефона на всички и да се извиня за неучтивото си поведение. Направих го, но трябва да призная, че и до днес не съжалявам особено много за постъпката си. От поведението на малкия пакостник на скорошното детско парти ми се струва, че той също не се разкайваше особено.

Макар и извинението да е удачен начин за излизане от конфузна ситуация, принуждаването на децата да го правят преподава грешни уроци.

Сама по себе си думата „извинявай“ не променя нищо. Така е и в романтичните връзки – извиниш ли се, без да го мислиш наистина, не си помагаш за разрешаването на истинския проблем. Така е и при децата, както между братя и сестри, така и в техните приятелства.

Накарани насила „веднага да се извиняват на леличката“, че са я залели със сок от касис, децата се засрамват и свиват в черупката си, а чувството им за срам не им помага да осъзнаят урока от ситуацията и да променят поведението си, дори напротив.

Вижте още: 

Глупостите, които никога да не казваме на децата си

Извинението успокоява временно майката и бащата, но самото дете мрази да се извинява, когато е ядосано, или пък е сгрешило неволно. Нещо повече, то мрази и да му се извиняват, ако усеща, че репликата идва по родителска принуда. Сестричката му може да казва „съжалявам, че те обидих„, докато дяволито се усмихва, с което показва, че нищо няма да я спре на следващия ден отново да е държи гадно с него.

Затова фокусът върху подобряване на комуникацията между децата помага много повече от голото дежурно извинение.

Грубото момченце от детското парти може би има нужда да привлича внимание, защото му липсва такова. Седемгодишната аз исках единствено да отпразнувам рождения си ден в среда, в която се чувствам комфортно и приета. Леличката е залята със сок съвсем случайно – кой не се спъва понякога? А сестричката с подигравките завижда на малкото си братче, че родителите им му разрешават повече, отколкото някога са разрешавали на нея.

Във всеки от тези случаи родителят на „разбойника“ ще бъде по-полезен, ако прегърне детето си и заедно обсъдят как се чувства засегнатата страна от ситуацията, без обаче да забравя да се поинтересува от емоциите на своето собствено дете и да ги валидира, проявявайки разбиране към тях. Може да предложи и алтернативен начин, по който детето да подхожда в сходни ситуации. По-добре е и да не го кара веднага да се конфронтира отново с човека, с когото е имало конфликт, а да остане малко насаме със себе си, за да изпусне парата и да обмисли ситуацията.

Извинението също може да бъде предложено като опция, но детето трябва да реши само как да „поправи“ грешката си. Това е важно за изграждането му като личност, защото го учи да си създава и изпробва модели за справяне с конфликти.

Понеже първият образец за поведение е винаги родителят, решаващо е и това ние самите да даваме положителен пример с поведението си спрямо детето. Ако му се извиним, че сме му се скарали несправедливо, че сме го игнорирали, или сме пропуснали важен момент от живота му, а на следващия ден постъпим по същия начин, то на какво го учим тогава?

Вижте още:

Полезни ли са разправиите между децата?