Дете и…. смартфон, таблет, лаптоп, телевизор. Мъчителният дебат, с който родителите рано или късно се сблъскват, имат вътрешни конфликти, конфликти помежду си, конфликти с други родители.
Има ли плюсове? Минусите ли са повече? Позволявам ли на детето си твърде много? Едновременно си задаваш въпроса как да лимитираш времето, прекарано от детето пред екрана, а след това, докато приготвяш вечерята, оставяш същото това дете да позяпа за прасето Пепа, защото няма друг начин да можеш да свършиш другите си задължения, което те оправдава, обаче не отменя разяждащото ти чувство за вина. Познато ли ти е? А случва ли ти се да му подадеш смартфона си, за да затвориш очи и да дремнеш само за 10 минути на дивана? Дори да е в умерени количества, екранът саи проправя път в живота на детето. Заради една горчива истина, с която майките рано или късно се сблъскваме – понякога това е единственият начин и ние за мъничко да си починем.
Имах притеснения относно времето пред екрана още преди да стана родител и чувството за вина ескалира още след първото дете. Реалността не съвпадна с утопичните ми представи как точно моето дете няма дори и да види екран, преди да достигне поне училищна възраст.
Чувала бях разговори на майки, които съдят други майки, че позволяват на бебето им да гледа телевизия.
Започнах дебати за това как времето пред екрана в умерени количества може да бъде полезно в опит да защитя факта, че моето тогава едногодишно дете наистина гледа телевизия понякога. Опитвах се да регулирам времето на екрана, което синът ми получава, дори когато той не е под моята пряка грижа, но реших, че е безпредметно да пробвам да го изключа напълно.
Вижте още: Коя е по-по-най? Сравнението между децата всъщност е сравнение между майките
Реших да опитам да приема нещата такива, каквито са – аз не съм перфектна майка 24/7, просто давам най-доброто от себе си, и понякога то може и да не е достатъчно. Но все си мисля, че да имаш спокойна и поне относително отпочинала майка, сигурно е по-добре, отколкото да живееш с нервачка перфекционист, и така опитвам да убедя себе си.
Но продължих да губя битката с чувството за вина.
Дори като майка, която дава умерено време пред екрана. Дори като майка, която се опитва да гарантира, че малкият гледа и образователни предавания, а не само чисто забавление. Дори като майка, която просто не може да направи всичко едновременно по най-съвършения начин, когато става въпрос за грижа за неговото развитие и физически или социални взаимодействия.
Казват ни, че времето пред екрана може да бъде и полезен инструмент и възхваляват онлайн обучението като възможност за децата – и след това сме бомбардирани с научни статии или нежелани коментари за отрицателните ефекти от него. Казват ни, че понякога майките имат нужда от почивка – и после ни карат да се чувстваме виновни, че позволяваме на детето ни да гледа някой интересен епизод в YouTube, докато ние отделяме няколко минути за себе си. Последно кое е вярното?
Все така се опитвам да лимитирам времето пред екран в разумни граници. Честно казано, след като родих, първо се кълнях, че няма да оставя детето си пред екрана, докато не навърши поне две години. Обаче малките моменти пред екран се превърнаха във витална нужда за мен самата.
Когато трябва да си взема душ.
Или когато трябва да сложа прането в пералнята.
Или когато трябва да изхвърля боклука.
Или когато просто имам нужда от няколко минути, за да си почина – особено като майка, която все още си стои вкъщи и е основното лице, което полага грижи за детето си.
Просто не мога да направя всичко. Но тогава се появява чувството за вина. Натискът да огранича времето на екрана на детето ми продължава да ме връхлита всеки ден. И това е огромен товар за носене. Имам този досаден вътрешен глас в подсъзнанието си всеки път, когато давам на детето си таблет.
Този глас ми казва „Ти не си добра майка“.
Пита ме можеше ли сега синът ми да прави нещо друго, нещо по-полезно. Можех ли да измисля с какво да го занимавам. Можехме ли да правим нещо заедно.
Поне в моя случай непрекъснатото чувство за вина за времето пред екрана е просто още един аспект на по-голям проблем: колко недостатъчно са подкрепени майките. Натискът за ограничаване на времето пред екрана е просто напомняне за всичко, което майките трябва да балансират, само за да свършат нещата. Защото понякога времето пред екрана е последната ни възможност, преди да рухнем тотално. Понякога то е единствената гарантирана възможност да си осигурим почивка, дори и за няколко минути. Особено когато децата ни са малки и имат нужда от повече внимание, повече забавление и повече грижи. Натискът от ограничаване на времето пред екрана е още едно напомняне, че майките просто физически не могат да направят всичко, което се очаква от тях.
Говорих дори с терапевта си за начините за справяне с вечното чувство за вина, включително по конкретния въпрос. Четох изследвания по темата.
Според тях времето пред екрана не е вредно по своята същност. По-скоро се предполага, че социалните взаимодействия в реалния живот може да са по-оптимални за ученето на децата от времето пред екрана, а прекомерното време пред екрана може да накара детето да пропусне взаимодействията в реалния живот и качественото семейно време. Освен това, влиянието на времето пред екрана изглежда е по-малко важно от въздействието на други фактори. Например, чувствителното родителство изглежда има по-голямо влияние върху езиковото развитие, отколкото времето пред екрана.
Според друго проучване, когато бебе прекарва повече от два часа дневно пред екрана преди първия си рожден ден, има шест пъти по-голяма вероятност детето да бъде диагностицирано със забавяне на речта. Въпреки това наличието на фамилна анамнеза за забавяне на речта увеличава риска от забавяне на езика 10 пъти, а небрежното родителство увеличава риска от забавяне на езика 30 пъти. А и 15-20 минути не се равняват на два и повече часа.
Мисля, че майките не бива да се чувстват виновни, че позволяват на детето си време пред екрана, когато то се използва като „бавачка“ за изпълнение на друга задача или просто за кратка релаксация.
Ако една майка трябва да използва екран, за да държи детето в безопасност или дори да си вземе почивка заради собственото си психично здраве, това често е правилният избор. В тези ситуации родителите трябва да помислят какво ще прави детето им иначе. Ако разполагат с алтернатива като висококачествено взаимодействие с родителя си или учене на умения за самостоятелна игра, може би не е най-доброто време за екран.
Ако обаче алтернативата е да се мотае около горещата печка, на която майката пържи с вряло олио, времето пред екрана може да бъде подходящ избор. По същия начин, ако родителят смята, че може да загуби спокойствие с детето си без почивка, времето пред екрана може да е за предпочитане пред това родителя да се разкрещи пред детето.
Изследванията установяват, че висококачествените предавания могат да помогнат на децата да научат важни концепции. Например, едно проучване установи, че гледането на висококачествени предавания е свързано с подобрено функциониране на изпълнителните функции. Децата могат да учат и академични концепции от приложения. Отново, качеството наистина има значение, така че можем да търсим приложения, които са образователни, интерактивни и имат малко разсейващи функции. И, разбира се, да внимаваме да не се изкушим това екранно време да стане постоянното статукво у дома.
От опит ми се струва най-добре, ако времето пред екрана е рутина, обвързана с конкретни правила, така че детето да е винаги сигурно кога ще бъде включен и кога – изключен. Например, ако знае, че ще гледа, само ако малкото му братче спи, ако мама готви, или ако не цялото семейство си е у дома, е по-малко вероятно да изпада в нервни сривове и избухвания заради липса на детско. И, разбира се, каквото и да става, всички екрани да се изключват поне час преди сън, за да не развалим съня си. Това е достатъчно.
Като майки ние просто не можем да направим всичко, винаги, по всяко време, по най-идеалния начин. И не е нужно. Да се чувстваме постоянно уморени или постоянно виновни, не помага.
Вижте още:
Като си имаш свои деца, ги гледай както си искаш. Или пък не?
