Не знам дали ви се е случвало на публично място да попаднете на майки или бащи, които се държат зле с детето си. Не го бият, но тонът им е груб, язвителен, позволяват си да употребяват груби думи или откровени обиди.
И ти като свидетел на цялото това нещо, се чувстваш изключително не на място. Или поне при мен е така. Угнетявам се, смущавам се, а не рядко и искрено се ядосвам. Измежду тези бушуващи емоции се замислям какво мога да направя аз в момента и имам ли изобщо право да се бъркам?
Чела съм и съм слушала достатъчно много обяснения от родители как като нямаш деца, нямаш идея какво е, колко е трудно и предизвикателно, когато те проявяват характер, как на моменти ти писва от прищявки и лиготии и т.н. Добре ми е обяснено как аз може и да си мисля, че един ден моето дете няма да е такова, като това, което се дере неистово в средата на магазина, защото не си му взел вафла, а после като станеш майка, се сблъскваш със същия проблем.
И все пак…
Последният път, когато станах свидетел на доста грубо отношение от родител към дете, беше по време на два полета. Явно с наконтената майка и децата ѝ имахме едни и същи полети, съответно се засякохме и на двата бординга. Не мога да кажа, че е викала на дъщеря си, но ѝ държеше груб, заповеднически тон, на няколко пъти употреби звучното „тая“ по отношение на момиченцето – „гледай я сега тая къде е отишла! Ела тука!!!“
Не знам дали изобщо имам повод да съдя тази жена, но се замислих, че ако някой към мен се държи по този начин и ми говори така, ще ми е безкрайно неприятно.
После се зачудих дали пък няма някаква причина за отношението ѝ. Може би е изнервена от проверката на багажа, на паспорти, самото занимаване със самолети, летища, пътуване и т.н.
Но пък чак толкова? А и я засичах два пъти, и двата пъти отношението беше еднакво, което ми говори за постоянство в това държание.
За жалост, ставала съм свидетел и на много по-лоши родителско-детски моменти, когато на децата им се крещи в лицата, дърпани са за ръцете или дрехите (като съм сигурна, че ако са си вкъщи би последвал и тежък шамар).
Не бих искала да съдя родителите, но винаги съм си мислела, че трябва да се държиш с околните така, както искаш да се държат с теб самия. И че е добре от време на време да се замисляш върху поведението и отношението си към околните, да се поставиш на тяхно място и да се опиташ да се видиш отстрани.
Децата може да си имат своите тежки моменти, с които поставят на изпитание спокойствието, нервите и търпението на родителите си, но все пак са изцяло зависими от възрастните. Те са физически и психически по-слаби и с това не бива да се злоупотребява, а ми се струва, че често именно с това се злоупотребява от страна на майките и бащите.
Това, че си майка или баща, не ти дава автоматично някакво право да се държиш с детето си както пожелаеш и както си мислиш, че е правилно (или пък изобщо не се замисляш).
Но това все още не може да ми даде отговор дали аз като страничен наблюдател имам някакво право да направя забележка или по-добре да си мълча. Разбира се, ако става въпрос за физическо посегателство, трябва задължително да се намесиш, но от думите също боли и остават травми. Как тогава е правилно да се реагира в такива ситуации?
Ще се радваме да споделите вашето мнение наoffice(at)mamamia.bg
