Филип Пулман е автор на фентъзи поредицата „Тъмните му материи“. Тя е замислена като детска, но скоро след излизането си, тиражите растат и се оказва, че толкова много възрастни я четат, че се налага да я отпечатат в „издание за пораснали“, без илюстрации. През 2002 книгата получава наградата „Уитбред“ и е първата детска книга, която печели това отличие. Романът е адаптиран за театрална сцена, постановката се играе в лондонския Уест Енд.
В края на 2003 трилогията заема трето място в класацията „Голямото четене“ на Би Би Си, след „Властелинът на пръстените“ и „Гордост и предразсъдъци“.
По първата част от романа е сниман филм с участието на Ева Грийн, Никол Кидман и Даниел Крейг.
Ето какво казва Пулман в слово по повод връчването на награда Астрид Линдрген:
„Децата имат нужда от изкуство и от истории, от стихове и музика точно както се нуждаят от любов, храна, свеж въздух и игра.„
Ако лишавате едно дете от храна, резултатът скоро ще стане видим. Ако го лишите от чист въздух и игра, резултатът пак ще стане видим, макар и не толкова бързо. Ако не дадете на едно дете любов, вредата може да остане невидима години наред, но ще е постоянна.
Лишите ли детето от изкуство и истории и стихове и музика, вредата няма да се забелязва лесно. Но ще е там. Тялото му ще бъде достатъчно здраво, то ще може да тича и да скача и да плува, ще яде лакомо и ще вдига шум, както правят децата, но нещо ще липсва.
Вярно е, че има хора, които отрастват, без да се срещнат с какъвто и да било вид изкуство, и те водят съвсем нормален, щастлив и пълноценен живот В техните домове няма книги, те не се вълнуват от живопис и не виждат никакъв смисъл в музиката. Да, това е така. Познавам такива хора. Те са добри съседи и уважавани граждани.
Има и други, които в детството или младостта или даже в старостта си, попадат на нещо, което не са и сънували преди. То им е чуждо като тъмната страна на Луната. Но един ден чуват глас по радиото, които чете стихотворение, или чуват през отворените прозорци на къща как някой свири на пиано, или виждат на стената плакат с нечия картина, и това ги поразява като удар и същевременно е толкова нежно и деликатно, че им причинява замайване. Нищо не ги е подготвило за тази среща. Внезапно осъзнават, че са обзети от глад, макар че само допреди минута не са си давали сметка за това; глад за нещо толкова сладко и така вкусно, че почти им къса сърцето. Почти се разплакват, чувстват се тъжни и щастливи, и сами, и приласкани в това напълно непознато и ново изживяване, и отчаяно слушат още радиото или се застояват пред отворения прозорец, или не откъсват очи от плаката. Те искат това, те се нуждаят от него така, като умиращият от глад се нуждае от храна, без да са го знаели. Те нямат идея.
Така стоят нещата за дете, което се нуждае от музика или картини, или поезия и се натъкне на тях по случайност. И ако този шанс не го сполети, то може никога да не го има, и може да преживее целия си живот в културен глад без да го съзнава.
Гладът за култура не е драматичен или внезапен. Също така не е ясно видим.
А и както казах, има хора, добри хора, будни граждани, мили приятели, които никога не са го изпитвали и живеят пълноценно и без него и ако всички книги, картини и музика изчезнат от света за една нощ, те няма и да се чувстват зле. Дори няма да забележат.
Но този глад го има в много деца и често той остава незадоволен, понеже не е бил събуден. Много деца навсякъде по света жадуват за нещо, което да подхрани и окрили душата им по начин, по който нищо друго не може да го направи.
Ние изтъкваме, съвсем правилно впрочем, че всяко дете има право на храна и закрила, на образование и лечение, и така нататък. Но трябва да разберем, че всяко дете също така има право на досег с културата. Трябва да разберем, че без истории и стихове, без музика и картини децата гладуват.“
