Никога не съм имала същински измислени приятели. Въображението ми отиваше в други посоки – доизмислях си хората, които вече познавам, с лошите, но най-вече с хубавите им качества. (Понякога имам усещането, че този навик ми остана и досега.) Създавах си измислени ситуации, в които участват липсващи близки, е, и някои любими филмови и книжни герои, или актьори, или музиканти. Детският свят в главата ми беше същият като този наоколо – само че по-хубав, без раздели, предателства, болка и смърт. И до ден днешен понякога със слушалки в ушите и нещо на риплей в Spotify си позволявам някоя кратка ежедневна екскурзия към никога неслучилото се по-красиво бъдеще, минало или настояще. Водя си всички разговори, които така и не водих, отново и отново.
Измислените приятели са трудни за раздяла, също както и истинските. Трябва достоверна история, трябва причина вече да ги няма, особено ако ти самият искаш да продължат да са наоколо. На една от най-добрите ми приятелки (реалните!) като ученичка ѝ се бе наложило да „изпрати“ измислената си приятелка Минка да учи в гимназия в Германия, за да не я води със себе си в собствената си гимназия. За друга моя приятелка нещата се развили по-лесно – вместо измислени приятели тя си имала измислени дракони, което от „Игра на тронове“ насам стана далеч по-социално приемливо.
В миналото измислените приятели са се приемали като причина за родителска тревога.
Действителността е различна – въображаемите спътници са нормално преживяване за повечето деца и не са признак на психично заболяване или проблеми. Проучванията потвърждават, че децата с измислени приятели са склонни да проявяват въображение, да се фокусират, да виждат по-добре чуждата гледна точка и да се забавляват по-качествено без нужда от външни стимули.
На 7-годишна възраст около 37% от децата правят крачка напред във въображаемите си игри и си създават приятел. (Като такъв приятел е приеман от родителите на Дребосъчето неговият мистериозен Карлсон в едноименната книжка на Астрид Линдгрен за приключенията на красивия, умен, прилично дебел мъж в разцвета на силите си с перка за летене на гърба, а почти на финала на сагата за Хари Потър във въображението на Хари Албус Дъмбълдор му изрича едни от най-великите книжни думи някога: „Разбира се, че се случва вътре в главата ти, Хари, но защо, да му се не види, това да означава, че не е истинско?“.)
Децата с въображаеми другари обикновено са по-малко срамежливи, смеят се повече с връстниците си и са по-добри в емпатията още отрано. Обсъждането на измисления с приятел с детето, но не като проблем, а като реална любопитна личност, може да разкрие повече за детските интереси, желания, страхове или притеснения.
Разнообразието от форми, в които идват невидимите приятели, е свидетелство за силата на въображението.
Трейси Глийсън и нейни колеги психолози цитират неочаквани примери в излседване на въображаемите приятели. Те варират от цяла приятелска група със свой собствен измислен език, през стадо крави, до човек от несъществуващ пол.
Измислените приятели могат да бъдат хора, животни или фантастични същества. Те могат да се появят самостоятелно или на групи. В по-ранни изследвания е наблюдавано, че момчетата си измислят само въображаеми приятели от мъжки пол, докато момичетата имат или мъже, или жени. Децата с измислени приятели могат лесно да опишат как изглеждат тези приятели и как се държат. Много деца дори разкриването подробности за интонацията или докосването на своите невидими приятели. Тези приятели понякога могат да бъдат част от живота на дете и семейство в продължение на години.
Тейлър и нейните колеги откриват, че децата, които създават приятел от персонифициран обект, са склонни да имат грижовна връзка, подобан на тази родител-дете, със своя специален приятел играчка, докато децата с необективирани приятели са склонни да си представят егалитарна динамика, по-скоро като с истински приятел.
Подобно на истинските приятели, невидимите приятели невинаги се държат, както детето желае!
Тейлър и нейните колеги откриха, че около една трета от децата с невидими приятели се оплакват, че техният невидим приятел невинаги идва, когато е повикан, не си тръгва, когато го помолят, говори твърде високо, не споделя или прави досадни неща като да им пречи в игрите.
Децата живо преживяват взаимодействията със своите невидими приятели, но почти винаги знаят, че тези приятели не са истински. Разглеждайки преписи от интервюта на 86 деца с невидими приятели, Тейлър и нейните колеги установиха, че 77% от тези деца отговарят „да“, когато са попитани дали имат мним приятел, а 40% спонтанно отбелязват в даден момент по време на интервюто, че става дума за мним приятел. Всъщност само едно от децата е напълно категорично, че нейният измислен приятел е истински.
Изненадващо, невидимите приятели не изчезват задължително, когато детството свърши. Едно проучване, което изследва дневници на юноши плюс данни от въпросници, стига до заключението, че социално компетентните и креативни юноши са най-склонни да си създадат въображаем приятел и че този тип приятелство не е заместител на взаимоотношенията с реални хора. Писателите на фантастика за възрастни често говорят за това, че героите им започват собствен живот, което може да е аналогичен процес на невидимите приятели на децата.
Защо в крайна сметка измислените приятели ги „има“?
Изглежда логично децата, които измислят невидими приятели, да са самотни или да имат социални проблеми, но изследванията не подкрепят тези предположения. Всъщност, в сравнение с тези, които не ги измислят, децата с въображаеми спътници обикновено са по-малко срамежливи, смеят се и се усмихват повече с връстниците си и се справят по-добре със задачите, включващи поставяне на мястото на някой друг. Най-големите деца, единствените деца и децата, които не гледат много телевизия, са по-склонни да си създадат въображаем приятел. Това се дължи по-скоро на възможностите, които те имат – децата се нуждаят от неструктурирано време сами, за да могат да измислят приятели.
Наличието на въображаем приятел не е доказателство, че детето е проблемно. Въображаемите приятели обаче могат да бъдат източник на утеха, когато детето изпитва затруднения. Има много случаи на деца, които измислят въображаеми приятели, за да им помогнат да се справят с травматични преживявания. Проучване, базирано на интервюта с ученици от средното училище с висок риск от развитие на поведенчески проблеми, установи, че наличието на въображаем спътник е свързано с по-добри стратегии за справяне, но с по-ниски социални предпочитания спрямо връстниците. Въпреки това, до края на гимназията, тези деца с висок риск, които са имали въображаем спътник в средното училище, показват по-добро приспособяване към обществото.
На по-злободневно ниво децата с въображаеми приятели понякога ги обвиняват за лошо поведение в опит да избегнат недоволството на родителите. Въображаемите приятели също могат да помогнат на децата да се справят със страховете си, да изследват нови идеи или да придобият чувство за компетентност, като се учат от или се грижат за въображаемия приятел.
Ако детето ви има измислен приятел, отпуснете се и му се насладете. Задавайте въпроси, за да разберете повече за приятеля. Може да научите нещо за текущите интереси, желания, страхове или притеснения на вашето дете. Може дори да поискате да запишете и запазите пълните с въображение и душа отговори на детето. Ако не ви затруднява и не ви кара да се чувствате неловко, бихте могли дори да пробвате да играете заедно.
Вижте още:
Мили дядо Коледа, моля те, стой далеч от детето ми
