Ще го приемат или няма да го приемат?!
Животът ми премина в редене на опашки. Първо баба ми се редеше за банани. Непосредствено след това започнах самата аз да се редя в лафката, където винаги ме избутваха, щото бях ниска. После се редях точно в два за топъл хляб – бял, а не с лимец. Щях да пропусна „стената на плача” – редиш се, за да видиш, че си кръгла нула.
Докато хората ходеха на кино, а не на мол, се редях за билети на Киномания. От две години се редя на виртуална опашка за ясла и детска градина. След като се роди синът ни се оказа, че още докато се боря със зъби и колики, трябва да си запазя ред на оная опашка. Седнах, въведох нужната информация, получих си точките и зачаках.
Дойде денят X и не влезе. След това имаше още милион класирания, но като няма повече свободни места – те са излишни. Исках да се върна на работа, ама останах вкъщи – заради опашката или заради местата. На следващата година влезе на трето класиране, защото някакво детенце се беше преместило да живее в друг квартал. Издирвах го, за да им подаря нещо – поне букет цветя, но явно вече се бяха изнесли.
Дойде септември. Помня отчетливо датата 4-и, заведох го на ясла. Той стоя цял ден (нямам идея защо карат някои родители да си взимат децата на обяд – нали трябва да свикнат). Тръгнах на работа. Всичко беше перфектно, докато не започнаха онези „просто сополи”, както ги наричат другите майки. Първи отит, втори отит, бронхит. Три месеца вкъщи, прощавайте, по болници. Забраниха му да ходи на ясла, докато не укрепне. Намерих си жена, която да ми помага. Върнах се на работа. Тази година пак съм на опашка – за болести, сополи и нерви.
Остават приблизително три седмици до виртуалната „стена на плача” – за да разберем всички, че сме кръгла нула. И това не е заради системата, която я обновяват всяка година, или заради критериите, които все още не мога да схвана, а заради съпътстващите обстоятелства. Нямам проблем с отпуснатите места – със сигурност е по-добре децата ни да не спят, ядат и играят едно върху друго. Просто имам няколко въпроса, на които едва ли някой ще ми отговори, но винаги съм искала да задам. Защо някои родители смятат „просто сопол” за нещо невинно и изкарват фалшиви бележки на децата си, че са клинично здрави, при положение, че не е добре и за самите деца? Лесно бих казала, че са егоисти, а те – че не могат вечно да отсъстват от работните си места. Явно аз мога… не знам. Второ – защо, когато посещавах държавна детска градина, в двора имаше басейн, който никога не напълниха, но поне го имаше? Сега децата ни играят със стари, износени играчки, в двор, покрит с плочки, без нито едно дърво, по-малък от хола на съседката. И последно – защо лелките са по-изнервени от преди? Когато майка ми ме забравяше в детската, г-жа Митова ме водеше у тях и ми правеше пържени картофи, понеже само това ядях. Аз бих казала, че персоналът издиша заради заплати; а персоналът – че децата са по-лоши от преди.
Сега ни остава само да чакаме на виртуалната опашка за свободни места.
