Да крещим на децата няма никакъв смисъл, само ги травмира

| от MamaMia |

Няма дете, което да не е губило, чупило или разрушавало нещо вкъщи. И всеки път родителите се изправят пред предизвикателството как да реагират, когато им се сервира поредният проблем.

Да се развикат ли (нека си признаем – това е най-честата реакция), да наложат наказание (доста родители го правят, като някои, за съжаление, са изкушени да прибягат дори до жестокости). Или просто да млъкнат обидено?

Всъщност има и друг подход – и се оказва, че той е в пъти по-ефективен. Идеята е родителите да предоставят възможност на детето само да осъзнае какво е направило и да поправи стореното. Без викове. Без крясъци. Без обяснения и обвинения.

Ашли Кейган, основателка на сайта Play at Home Mom, споделя много интересна история как е успяла да се справи с беля, извършена от дъщеря й на връх Коледа – при това без дори да повиши тон.

Кейган публикува във Facebook-страницата на Play at Home Mom снимка на стена от гипсокартон в къщи, която е меко казано смачкана. Към снимката тя описва какво се е случило, когато 9-годишната й дъщеря пада върху стената и разваля цялата гипсокартонена конструкция.

Ето текста към нейния пост:

„Нашите момичета направиха беля вчера. Едното остави следа от тялото си върху гипсокартона. Моята деветгодишна слезе по стълбите при мен долу, плачейки, като неистово повтаряше, че трябва да ми покаже нещо. Качих се горе по стълбите до развалената стена. Дъщеря ми беше пълна с угризения. Нямаше нужда да я карам да се чувства виновна. Нямаше нужда да я засрамвам. Нямаше нужда да влошавам допълнително и без това нелепото положение.

„Съжалявам!“

Знам, че съжаляваш.

„Татко ще бъде бесен! Не съм готова да му го съобщя още.“

Добре. Когато си готова, ще му кажеш.

Тя знаеше. Знаеше, че той ще бъде много ядосан, защото именно той е човекът, който ще отдели от времето си, за да оправи стената.

Слязох долу и казах за случлото се на моя съпруг.

Децата направиха дупка в стената. Голяма. М. е наистина притеснена. Тя се опитва да събере смелост и да дойде и да ти каже за случилото се. Имаме два варианта:

1. Да крещим и да й се караме, с което да я накараме да се почувства още по-ужасно, отколкото сега.
2. Да приемем, че малкото момиче е страхотно… дори когато греши. Да разберем колко трудно е за нея да дойде и да обясни, че е сбъркала.

Нашето решение ще определи на 100% как тя ще ни съобщава нещата в бъдеще, когато прави грешки.

А вие какво ще направите?

Днес моята дъщеря ходи из къщи, изпълнена с повече доверие. Тя се чувства обичана и разбрана. Вече знае, че може да признае всичко на родителите си и да се чувства сигурна.

Това беше най-добрият подарък, който изобщо можех да получа за Коледа.

И да. Тя все още съжалява. Тя предложи да не получава никакви коледни подаръци тази година, да даде всичките си спестявания и да вложи време, за да оправи дупката. Не й трябваха крещящи родители, за да вземе подобно решение. Направи го изцяло по свое желание.“

Реакциите на поста са изключително позитивни, а броят коментари надхвърля 27 хиляди. Повечето са реакции от страна на родители, които са попадали в подобна ситуация.

Един коменар гласи:

„Когато бях на около 9, направих дупка в стената. Веднага признах за нея на майка ми. Тя ме погледна и каза, че трябва да кажа на татко, когато се прибере. Когато той си дойде, ме заведе при него в гаража. Признах му, а неговият отговор беше само: „Ами, явно сега ще трябва да се научиш да слагаш гипсокартон и да правиш замаска“. И до сега помня това все едно беше вчера и се опитвам да подходя към грешките на децата ми по същия начин.“

Друг коментар гласи:

„Вчера казах на моя 4-годишен да не пипа подноса със бисквитите, които бях приготвила за съседите. Той се опита да ме изненада като премести сладките от плота на масата, за да ги увия. Разбира се, бисквитите паднаха и се разпиляха по пода. Тъкмо щях да се развикам (нали му бях казала да не ги пипа!), когато видях по изражението на лицето му, че той вече се чувства достатъчно зле.“

Както коментира Maressa Brown от сайта Parents.com, да не се крещи е много по-ефективен подход при справяне с инфарктни ситуации. Такъв подход би могъл да залегне изцяло във възпитанието на децата и да даде много добри резултати. Така или иначе изследване, проведено съвместно от Университета в Питсбърг и Университета в Мичиган, публикувано в сайта Child Development, разяснява, че няма никакъв смисъл да викаме на децата – единствените резултати, които се постигат така, е те да бъдат травмирани и да се почувстват още по-виновни.

Децата научават много повече, когато им се даде шанс да идентифицират своите емоции и да работят чрез тях без излишно чувство за вина и срам.

Този подход може да е много полезен и на българските родители. И все пак той изисква овладяване на първичните емоции. А може би и усилия, за да се отхвърлят остарелите родителски модели, които включват възпитаване чрез сила, чрез поучавания, чрез крясъци и чрез наказания.