Да имаме ли второ дете?

| от Мария Панайотова |

Винаги ме е било страх да имам деца. Бременността ме плашеше, защото майка ми е имала проблеми и беше правила няколко спонтанни аборта. Бях сигурна, че няма да ми е лесно.

Но първото дете дойде бързо, бременността мина леко, като изключим гаденето и повръщането през първите месеци. На бял свят се появи малката Елена. Раждането също не се оказа толкова сложно и травмиращо.

Елена беше прекрасна, сучеше здраво, растеше и се радваше на живота, който й се представяше с целия си блясък на първото бебе в два рода.

Неусетно стана на една годинка и всички започнаха да питат няма ли да има продължение. Аз обяснявах, че тя е още бебе и си мислех „как едва се оправям с едно дете, а ако станат две“.

Бях привилегирована майка, всеки ден майка ми или баща ми идваха вкъщи, за да помагат поне за шест часа. Поработвах от вкъщи и се чувствах щастлива и удовлетворена.

С мъжа ми искахме да имаме и второ дете, определено, но големият въпрос беше „кога“.

Дали веднага, за да е малка разликата и да израстнат заедно или да почакаме малко. Мен отново ме беше страх, а той беше съгласен, когато и да е.

При вариант, когато децата са с малка разлика от две години, в началото е доста трудно. Едното е новородено, другото е още бебе, не може да се обслужва, нито да се облича. И двете се нуждаят от помощта на майка си, която се опитва да се превърне в сторъкия Шива.

Хубавото е, че майката не е излязла от форма, натрупаният опит с памперсите, къпането и пюретата веднага влиза в действие.

Ако голямото е на шест, а малкото е бебе, практическата част сякаш е по-лесна. Но по-голямото дете приема по-трудно „новодошлия“, все пак до този момент то е царувало само в семейството, цялото внимание, всичките играчки са били само за него.

Истината е, че правилен отговор на въпроса „кога“ няма. Винаги ще има причини да не е точно сега. А с течение на времето желанието да се върнеш обратно при памперсите и безсънните нощи, намалява още повече.

Разбрах, че съм бременна, когато дъщеря ми беше на година и четири месеца. Мисълта за новото бебе ме плашеше. С нарастването на корема растяха и моите притеснения. „Как ще се оправя с двете? Ще стигнат ли парите? Какво ще стане с работата ми? Как ще го реагира голямото дете?“ Нямах намерение да се превърна в майка-домакиня завинаги, а дейността да бършеш акани дупета вече не ми носеше удовлетворение.

Мислите просто не ми даваха покой. До такава степен, че в продължение на три месеца не спах. Не, че го изсмислих, но след два часа сън дни наред на сутринта се чувствах като парцал, а другото дете бодро се будеше точно в осем.

Накрая се роди Виктория. Раждането мина като песен, за отрицателно кратко време. Не беше лесно. Никак даже. Но определено не беше толкова страшно, колкото си го представях.

Открих, че мога да се справя и с две деца. Започнах отново да работя от време на време, още когато малката нямаше и 40 дни. Повечето страхове си останаха само в моите фантазии. Да, този път взехме и детегледачка, бабата и дядото не бяха достатъчни. Но станах по-уверена в себе си. А в очите на мъжа ми видях онази радост и усмивка, която съм виждала само два пъти – при раждането на двете деца.

Второто дете се гледа по-лесно, вече си минал по този път и няма какво да те уплаши. Когато малката поотрасна, със сестра й първо се караха за играчки. Но извън редовните кавги, започнаха и да се заиграват заедно.

Малката расте много по-бързо, защото копира всичко от сестра си. А голямата разбра, че не е център на вселената рано, без да се налага да животът да я научи по по-суров начин.

Да, сигурно е по-лесно да имаш едно дете, отколкото две. Но Виктория може да бъде за Елена това, което аз и баща й никога няма да можем: приятел не само в игрите, но и в живота, да се надяваме, и я принуди да се научи да споделя играчките.