„Не можеш да му купиш кола
не можеш да му намериш квартира,
нищо не можеш да му дадеш,
удряй с лопатата, където свариш!!!
Бий, бий, бий, бий хлапето си...“
Контрол- "Бий хлапето"
Колко от вас са яли бой вкъщи като малки? Не, не отговаряйте! Знам, че сте много. Знам, чесме много.
Знам. Независимо че като дете не съм била пребивана с колан, както една моя приятелка, не са ме изхвърляли от вкъщи за наказание, както един съученик, не съм яла редовни тупаници, до степен да не искам никога вече да се прибера в къщи, както мои приятели от пънкарските години.
В своето буйно тийнейджърство прекарвах повече време по улиците на града, отколкото на училище или вкъщи. Обичах да общувам с по-алтернативни приятели и тогава те ми се струваха много по-готини от мен, а основната причина беше, че до един не можеха да понасят родителите си. Аз пък нямах нищо против моите родители – те бяхадоста заети и реално ме пускаха навсякъде дори и до късно вечер. Но имах приятелки, които не се прибираха по няколко нощи подред и предизвикваха цялото ми възхищение. Смятах, че това е справедлив акт, защото родителите на повечето от тях ги биеха, заключваха или гонеха.
В компаниите, в които движех тогава, разбитите семейства се подразбираха.
В тази среда, на фона на тези приятели, аз упорито криех, че моето семейство е сравнително здраво, задружно и толкова скучно. Криех, че моите родители не се карат, че баща ми пие умерено и че ме е удрял само веднъж като малка - а това не се брои.
Момент. Това аз ли го казах? Да, истина е. Веднъж ме напляска, явно с идеята да внесе респект. Успя.
Под влияние на модерното възпитание в световен план през последните десетилетия, а и на законовите уредби в някои страни, които забраняват физическото насилие над децата, за всеки модерен родител е абсолютно наложително да си зададе въпроса той смята ли за правилно да удря своето дете.
Така и аз, поглеждайки в ретроспекция назад, се запитах дали това, че баща ми ме е напляскал веднъж като дете, ми се е отразило по някакъв начин? Сега смятам, че да, отразило ми се е. На доверието, което му имах по-късно.
Днес той даже не си спомня: „Никога не съм те удрял“, твърди. За него не е било нещо интересно или запомнящо се, но когато тежиш 15 килограма, дори и няколко пъти плясване по дупето може да те разклати и да ти е унижение за цял живот.
Разбира се, причината за „натупването“ е тотално забравена, което само доказва колко нулев е смисълът от физическите наказания, които големите хора причиняват на малките хора.
Една моя приятелка, чиито баща се оказа, че доста я е удрял, мина през тежка наркозависимост, след което емигрира в чужбина. Там, в друга среда, успя да промени живота си и да спре наркотиците. Поддържаме контакти и днес. И когато си говорим, ми прави впечатление, че тя дели хората на три категории. Едните според нея са „счупени“. Другите са „много счупени“. А третите са „малко счупени“. Ако питате нея – „несчупени“ или „здрави“ хора не съществуват. Поне не и по нашите ширини.
Гледайки какво се случва наоколо, започвам да си мисля, че е права.
Всеки един от нас обработва някакви травми, причинени му от детството, от възпитанието или липсата на такова, от израстването на улицата, от бедността, от мутренско-социалистическите изпълнения навсякъде.
Вярно е, че ние, поколението, което днес е в ролята на родители, бяхме „чупени“ по много начини, докато пораствахме.
„Чупеха“ ни на улицата: по-големите ни задигаха маратонките и джобните. „Чупеше“ ни полицията, като най-безцеремонно и унизително пребъркваше младежите да види дали не крият марихуана. „Чупеше“ ни училището, в което властваха странни субекти, изповядващи объркан марксизъм, съчетан с личната им представа за това какво е възпитание. „Чупеше“ ни здравната система, която отхвърляше всякакви просветителски практики относно сексуалното ни възпитание и здраве. И най-накрая – и най-основно, ни „чупеха“ собствените ни родители, които преди това бяха добре „попречупени“ от своите родители.
В основата на всичкото това „чупене“ на човешкото е насилието.
И който каже, че „Боят изгражда, той не разгражда “, дори да е уж на майтап, цитирайки Камен Донев, трябва малко по-сериозно да се огледа около себе си. И да си зададе въпроса дали начинът, по който живее, не е пряко следствие на това, че не вижда проблем в насилието от най-ранна детска възраст.
И когато видим как майка удря детето си с пръчка публично на улицата (ако можем да вярваме на този пост във Facebook) и прочетем коментарите отдолу от типа на: „Защо се бъркате на жената? Нека да възпитава детето си както си иска!“, нека не си затваряме очите: проблемът е огромен, а промените – бавни, трудни и мъчителни.
Проблемът с „възпитателния бой“ не се свежда единствено и само до семейството. Защото някой ден счупените в детството хора ще бъдат онези, които ще решават бъдещето на това или на някое друго общество.
А както добре виждаме и сега, от това не следва нищо кой знае колко добро.
