Ако не искате война, спестете на тийнейджъра тези реплики

| от Mamamia |


Да общуваш с тийнейджър е изключително трудно. Дори да не е със слушалки на ушите, е много вероятно изобщо да не чува. Ако пък чува, много вероятно се прави, че не разбира. А и да разбира – по никакъв начин не желае това да си проличи. Така че често диалозите с подрастващ наподобяват еднопосочна улица, като дори не знаеш дали в крайна сметка наистина няма някой в насрещното.

И все пак, ако получите отговор на някакъв въпрос, то е възможно той да представлява забелване на очи, раздразнено мрънкане, а може дори да се разрази скандал. Но пробиете ли дебелата стена, има шанс дори да се получи някакъв разговор.

И сега вече, като сте го докарали до общуване, трябва да сте много внимателни да не настъпите мина, казвайки някое от следните неща:

„Не виждам как това може да е кой знае какъв проблем“

Да омаловажавате чувствата, емоциите, мнението или намерението на тийнейджъра е равносилно на това да му ударите шамар. Ако той усеща, че има ПРОБЛЕМ, значи има ПРОБЛЕМ и кой сте вие да казвате, че ПРОБЛЕМЪТ МУ е нещо незначително? Омаловажавате уникалното му усещане за драма, свеждате неговите изключителни емоции до нещо тривиално и банално, което дори НЕ Е ПРОБЛЕМ…?!?

Последствията от подобна реплика биха могли да се изразят в увеличаване на усещането му, че не е разбран, че чувствата му маловажни и несериозни… Което лесно може да доведе до разбирането, че не е обичан, желан и дори добре дошъл у дома. У-у-упс.

Вместо това, детските психолози съветват, да кажете: „Разбирам, че това е проблем за теб и е много важно. Ако искаш да поговорим…“

Друг въпрос е колко родители имат търпение да издържат подобен терапевтичен разговор с киселото подрастващо.

„Защо поне малко не приличаш на… (брат си/сестра си/ приятеля си)?“

Сравненията с някой друг са болезнени на всяка възраст. И без това обществото бомбардира детето с всякакви послания, че не е достатъчно добро, каквото е; че се нуждае от това и онова, за да бъде „по-хубава версия на себе си“... Но когато го чуе и от родителя, и без това ниското самочувствие на тийнейджъра е на път съвсем да рухне.

Тук грешката определено е на възрастния.

Вместо да сравнявате и измервате детето спрямо някой друг, му покажете, че цените неговата индивидуалност и приемате уникалността му. За юношите това е двойно по-важно, отколкото за зрелите хора. Ето алтернатива на този коментар, който според детските психолози е по-безболезнен, но носи сходно послание:

„Какви са твоите желания и цели? Как си представяш постиженията си в дадена сфера? Какво би могъл да подобриш, за да постигнеш целите си?“

Вижте още:

Да сме приятели с децата е лоша идея

„Ти трябва…“

Започнете ли изречението с „Ти трябва…“, ще получите цупене, блокиране на общуването и дори тръшване на врата.

Не давайте съвети! Не им казвайте какво „трябва“ да правят, защото така или иначе няма да ви послушат. Ако искате да запазите каквото и да е влияние, по-добре се направете, че не разбирате изобщо тийнейджъра с неговите сложни изживявания.

Кажете нещо от сорта: „Правилно ли разбирам, че ти мислиш еди-си-как…?“ А ако искате да им кажете своето мнение, стъпете на пръсти и тихичко попитайте: „Искаш ли моето мнение? Или просто да те изслушам?“.

В крайна сметка ако подрастващият иска нещо да ви каже, ще го каже. А да му натрапвате дърташките си мнения и досаден опит води само до затваряне от негова страна.

Ох, не е лесно…

„Наслаждавай се сега на живота, че после като започнат отговорностите на възрастния и истинските проблеми…“

Дори това клише да ви се струва вярно, ако се поставите на мястото на тийнейджъра ще разберете, че с такива изречения изразявате, че не го вземате насериозно. Омаловажавате неговите изживявания, опита и перспективата му.

Ако на подрастващото сега му е ужасно трудно, а вие му казвате, че като порасне става още по-трудно, с какво допринасяте точно за неговото щастие? Най-много да докарате детето до отчаяние и категорично желание изобщо да пораства. Или да прави каквото и да е полезно.

Вижте още:

5 сюжета за бодър скандал по време на празничен обяд

„Адски си безотговорен/а. Какво ти става?“

На такава реплика не може да очаквате нищо друго като реакция, освен детето да започне да се защитава по един или друг начин. Това е контрапродуктивна констатация, която само издава раздразнението ви, без да дава възможност за изход от ситуацията.

Е, добре, детето ви е постъпило безотговорно. И какво следва от това?

Избягвайте този вид реплики, защото само ще накарате подрастващият да се отдалечи от вас, за да не се чувства критикуван. По-добрият вариант е да търсите решения заедно, вместо да констатирате проблеми: „Наистина съм притеснен от това, което се случва. Хайде да помислим как да намерим решение заедно“.

Вижте още:

Защо полудяват учителите? – I част

„Ако продължаваш така, никога няма да постигнеш нищо!“

Наистина ли смятате, че с тази констатация ще мотивирате детето си да бъде по-активно или да промени линията си на поведение? Всъщност по-скоро го обезкуражавате и го принуждавате да спре да преследва своите цели.

Вместо това трябва да му внушите, че му вярвате и ще успее да се справи. Със сигурност с друг вид реплики.

„Няма никакво значение какво другите мислят за теб“

Вероятно тази констатация е подходяща за разговор с някой възрастен, но е абсолютно не на място, що се отнася до живота на тийнейджъра, за който основното и най-важното е именно какво другите мислят за него.

Желанието за одобрение, особено от страна на връстниците му, е толкова силно, че с тази реплика вие само изразявате, че не сте наясно с това.

Подрастващите все още не са разработили достатъчно умения да влияят на мнението на останалите за себе си, така че е възможно дори да изпадат в тих ужас от осъдителното отношение на съучениците си. Не им помагате, като не разбирате това. Опитвайте се да им внушавате да имат самочувствие, но не забравяйте, че те искат да се харесват и вписват.

„И аз на твоята възраст минах през това“

Вижте сега, за подрастващия вие не сте точно ролеви модел. Казвайки това, обезценявате неговия личен опит и го съотнасяте към своя. И освен това отнемате вниманието от детето и го пренасочвате към себе си. Което не е никак приятно всъщност. А и тийнейджърите никак не искат да знаят, че постъпват точно като вас. В крайна сметка те са различни хора, нали?

Вижте още:

Големите малки плюсове детето да израсне с куче

„Ако говорех на родителите си, както ти ми говориш, те щяха…“

Също едно клише, с което възрастните си представят, че правят добро на децата, като ги сравняват със себе си като малки. Но тези думи просто ви изкарват като някакъв старомоден дърдорко, който се опитва да придаде традиция на възпитанието.

Децата искат да се чувстват като различни, уникални и най-вече съвременни личности. Те не искат да знаят какво щеше да направи баба им или дядо им на родителите им като са били малки. Особено ако става дума за наказание.

Разбирате, че в тези думи усещат заплаха и то от една невидима страна, която в момента я няма. Всичко това повишава тяхната тревожност, вместо да ги успокои.

Разбира се, ако са казали или направили нещо много лошо или трудно простимо, е добре да не им спестите упрека. Но го поднесете по друг начин: „В нашето семейство ценностите не позволяват да се държиш (по този или онзи начин). За мен е неприемливо (това или онова). Твоята постъпка ме накара да се чувствам зле…“

„Нищо ти няма“

Най-ироничното е, че родителите обикновено казваме това, точно когато детето е разстроено или определено му има нещо. Сякаш с тези думи искаме да успокоим по-скоро себе си и да си внушим, че тийнейджърът е достатъчно голям да се справи сам.

А всъщност често за подрастващия е трудно да се пребори с някакви чувства или изживявания. И наистина не драматизира, нито преиграва, както може да ви се струва.

Психолозите съветват родителите да започнат да приемат емоциите на тийнейджърите като задължителна част от тяхното израстване, а не като проблем, който трябва да бъде разрешен или отбягнат.

Юношите са като емоционални детектори и реагират силно на преживяванията и това не е случайно – за тях е важно да го правят, за да могат да научат кога са в безопасност или не, дали принадлежат към дадена общност или не, дали могат да бъдат себе си или не. Затова и изживяването на силни чувства е много важно за тяхното развитие.

Вместо да ги омаловажаваме, трябва да се научим да казваме неща от сорта на: „Изглежда, че си притеснен. Искаш ли да поговорим за това?“

„Ти си умен/а, ще се оправиш“

Макар и да звучи като комплимент, това всъщност отново носи пренебрежителен елемент, както и тежестта на очакването. Въпросът е, че най-вероятно тийнейджърът не се чувства достатъчно умен, за да се оправи, но няма да може да изрази слабост повече, тъй като отбелязва, че родителят му е убеден в обратното.

Създаването на стандарт, към който детето трябва да се стреми на всяка цена, е натоварващо емоционално.

Затова по-добре не давайте генерални оценки, а говорете конкретно: „Ти си работил упорито върху задачата, затова и успехите няма да закъснеят“ например е едно изречение, което вероятно ще бъде прието доста по-спокойно.

Вижте още:

Да сме приятели с децата е лоша идея