Това не е въпрос към децата на детска възраст, а към вас, порасналите, които дори и надхвърлили 35-40 години, сте все още деца на майките си. Майки, които са на около 70, а и повече, и са все по-кисели, капризни, драматизиращи особнячки. И ако побързате да ме осъдите как мога да говоря така за тях, значи осъждате и онзи будистки учител. Който казал на учениците си горе-долу това:
„Смятате, че вече сте постигнали хармоничен вътрешен свят, изпълнен с търпение и спокойствие, който не може да бъде разклатен от нищо? Идете на гости на майка си този уикенд и тогава да видим.“
Или я поканете на гости у вас. Или просто поговорете с нея по телефона.
И най-вероятно типичната майка ще ви „посрещне“ с предизвикателства, често породени от любопитната комбинация от нужда от внимание и желание никой да не ѝ се меси, като:
Ненужни драматизации
Съвсем мек пример: „Лелеее!“ или „Ауууу!“, издадено с такава уплаха, че е редно да си помислите, че е станало нещо лошо. След което притеснено я питате какво има, какво става. Пауза. „Чакай малко!“ Пауза. Още пауза. „Тука ми е ключът – помислих, че съм го забравила.“
„Забравяне“
Особено когато ѝ изнася. „Не е вярно, не си ми го казал това.“ И се почват разправии и нови драматизации.
Вижте още: Как да се предпазим от деменция?
Приказки за болести
Друг вид драми. Ако ви пука за нея, трябва да слушате за нещата, които я болят, са я болели или ще я болят. За нещата, от които може да е болна или е била болна. За нещата, които болят или от които може да е болна някоя нейна приятелка. За нещата, за които е чувала, че може да си болен, ако еди-какво си. Казвате ѝ да иде на доктор, след време я питате, за да разберете, че не е била. И да изслушате пак същите приказки.
Вижте още: Остра хрема? Ще се мре.
Цъкания, офкания и въздъхвания
За да я питате какво има. Или под формата на коментар отстрани – за да ви покаже, че не одобрява какво правите наоколо или как възпитавате децата си.
Телевизорът, нейният приятел
Особено ако от известно време живее сама, тя вече не се съобразява с никого и като че ли предпочита така. Телевизорът си върви нон стоп. Тя заспива на него, по малките часове – няма закъде да става, нито заради кого да си ляга рано. И дори когато внучето ѝ е при нея, откъде-накъде ще спира телевизора – дори когато там вървят криминалните новини или кадри на Азис по прашки.
Телефонът, нейният враг
Който някак си „прави неща“, които да я объркват и затрудняват. И трябва да ѝ помогнете по телефона (!) как да се справи – например „какво е това, което ми излезе тука отгоре над квадратчето в ъгъла“.
Обидчивост
Дори от неща, при които ви е трудно да схванете как се е стигнало до това да я „обидите“.
Вменяване на вина
Защо не сте се обаждали. Нищо че последните 17 пъти вие сте ѝ звънели. Макар тя самата по принцип да не ви търси. Освен за да ви упрекне, че не се обаждате, а тя може да е умряла и нямало да разберете.
И това не е всичко. Както знаете от личен опит, това няма как да е всичко. Както знаете също от личен опит отлично – изискват се специални умения, за да останете със здрав разум и да не проявите грубост, а дори и тогава не е лесно да не се скарате с нея.
Вижте още: Ако си майка, значи грешиш
Ето как лично аз опитвам да се справя в такива моменти:
Сменям темата
Така, както разсейвам малките ми деца, за да забравят, че искат още шоколад, или ако реват и друго не помага. Важно е да го направя емоционално, с точна реакция – сякаш ей сега съм се сетил нещо важно и/или интересно.
Не слушам
От време на време само казвам „Ааа“, „Мхм“, „Тц-тц-тц“ и „И?“.
Изслушвам я
Когато имам повече сили и търпение. Просто я изслушвам. Наистина. И на нея това ѝ действа много добре. После и на мен. Но не всеки път имам необходимите сили и търпение.
Карам се с нея
За по-едрите неща. Не за дребните. Не че искам да се караме. Просто не искам да премълчавам моментите, в които определено не се чувствам добре от думите ѝ или (без)действията ѝ.
На майтап
Опитвам се да обърна задаващата се разправия на майтап. Има риск да я ядосам, но този риск винаги го има, а има възможност и да се засмее.
Приемам я
Като едно дете. Така или иначе тя често се държи като дете, незряло. И по родителски се опитвам да подминавам дребните ситуации (така както вече съм се научил покрай моите деца). Особено онези ситуации, които така или иначе вдругиден вече ще съм забравил.
Напомням си…
Че на тази възраст тя няма да се промени и не бива да го очаквам от нея. Аз обаче мога да променя много неща у себе си – например как реагирам на отношенията ни.
Давам си сметка…
Че все пак е възрастна и може наистина да не помни някои неща. Макар понякога да казва, че е „изкукала“, защото ѝ изнася. Може пък наистина да е изкукала. Или скоро да изкука. Така че подминавам, каквото и когато мога.
Представям си…
Че това може да е последният ми разговор с нея. И че ще ми е много, много мъчно, ако се окаже, че последният ми разговор с нея, преди да иде на едно друго място, е бил под формата на караница.
Благодарен съм…
Че е жива и сравнително здрава. Защото знам, че после ще ми липсва много…
Вижте още:
„И на 50 да станеш, пак ще си ми дете“: Мило или вредно е твърде привързаното родителство?
