Зайчето Хрус, което прогони вълците

| от Кристина Димитрова |

Още когато избяга от уютната си клетка в селото, бялото зайче Хрус реши, че ще се издигне в живота. Дълго време бе складирал провизии за из път. Бе прекарвал зимите на топло, в краката  на щерката на Стопанина, която му четеше от разни енциклопедии за чудесата на Гората, където всички животни са свободни. Разказваше му за дивите зайци, за техните обичаи и страхове, за страшните вълци, хитрите лисици и омайните славеи. След това и за другите гори по света, където можеше да срещне какви ли не маймуни, коали, кенгуру и газели. Всичко това звучеше толкова екзотично в големите, щръкнали уши на Хрус, че понякога нямаше търпение да избяга.
Преди да тръгне Хрус се информира, че в близката Гора няма лъвове, които да му се опрат за висши позиции сред новите му познайници. Затова и започна смело да мечтае да стане крал на местните животни, а след като се замогне достатъчно да наеме един сал и да покори и Света.

След като един ден любимата му сестричка Топчица избяга заедно с Зайо Смелия от съседния двор, нищо вече не задържаше малкия Хрус при старите, мълчаливи и скучни зайкини. Те се изживяваха като съвет на старейшините и го отегчаваха с нравоучения за това как трябва да се подчинява на  хората . Младата му кръв вреше и кипеше, а цялото му заешко същество копнееше да срещне нови познайници, да изживее приключения и страховити случки. Малко преди Великден
нещо в заешкото сърце на Хрус трепна.

„Ами защо да чакам повече, аз боядисани на боядисани великденски яйца съм се нагледал… Тръгвам”.

И започна да събира припряно разпиляните солети, които дъщерята на Стопанина му слагаше под сеното всяка вечер, за да си има за хапване по време на дългия път към неизвестното. Измъкна от стария сандък венеца от сушени чушки и домати, който успя да довлачи със зъби и скрие под леглото си в клетката на Лазаровден.

„Ех, ще ми е тъжно само за Щерката на Стопанина“, насълзиха се за кратко очите на Хрус. Но трябваше да спасява козината. Захапа една от солетите и тръгна.
„Хубави са човешките блага, хрупкави и успокояващи стомаха ми“, мислеше си Хрус докато се провираше през малка дупчица, която бе открил под сеното в клетката със солета в муцуна.

„Накъде си тръгнал така?“, чу провлачено мяукане зад гърба си. Беше дебалата Берта – котката на Стопанина.

„Ще се поразтъпча из тучната трева „, опита се да излъже Хрус.

„А какъв е този венец? Какво си се нагиздил, все едно си тръгнал за невеста?“, попита отново нахалната Берта.

„Щерката ми го даде за малко. Нали я знаеш каква е – все ме облича, дегизира с  разните нейни аксесоари. Хайде, ще тръгвам, че старейшните ще се събудят и ще ме усетят. А те не ми дават много – много да излизам сам“, оправда се Хрус.

И се втурна през глава да бяга. Котката Берта беше хитра и зла, но много мързелива и глупава. Едва ли се е досетила, че Хрус бе тръгнал да бяга. А и да знеше, не можеше да говори човешки език, за разлика от Хрус. Именно любовта към хората накара зайчето да научи речта им. Вечер, когато старите зайци спяха, той сричаше от мънички листи, откъснал с острите си зъбки от буквара на Щерката. След като първо се научи да чете, започна да издава и човешки звуци, които доста добре му се получаваха. Веднъж дори бе вдигнал телефона в къщата и си поговори с някаква Леля Роза как се прави саламура. Голям смях падна, защото тя си помисли, че е някакъв пети братовчед.

Хрус обаче не говореше пред хората, защото се опасяваше, че може да го пратят в цирка.

– Искам в Гората –  мислеше си зайчето Хрус. – Там ще си направя хралупа, която ще украся с хербарий от есенни листа и калпачета на лешници. Ще си пия сок от пресни треви, който ще консервирам за зимата и ще си наклада огън, край който да си опъвам крачетата. И ще си хрускам солетите до насита“

Докато вървеше по прашния черен път, който криволичеше извън селото, Хрус се наслаждаваше на сянката си.

„Я, какъв съм юначен. С тези нетипично дългите, изправени ушички и този венец, който е като ореол. Каква осанка, каква походка…“

Внезапно му хрумна страхотната мисъл, че когато проговори с човешки глас пред животните, всички те ще му се покорят. Ще го издигнат за водач, Кълвача ще му издялка трон, а Славея ще му стане придворен и ще му пее любовни песни, за да заспи. Сойките ще го гощават с гроздови зърна, а Мравките ще трупат зимнина в хралупата му, за да не остане гладен. Зимъска Хрус ще кани всички на човешки солети в топлата си хралупа и ще им изнася представления като в театър.
„Ауууу, какво бяло, симпатично топче се задава“. Мечтите на Хрус бяха секнати от дрезгав глас зад храста. Улисан в мислите си заекът не бе забелязъл, че слънцето вече се е скрило зад склона.

„Кк-к-кой е там?“, попита с треперещ глас.

„Не кк-к-к-кой, а к-к-кои сме ние?!?!?“ , чу се хрипащ смях, който се раздвои, разтрои и бе заглушен от бавни тромави стъпки. Само по звука зайчето вече знаеше, че приближаващите лапи са доста повече от четири. Тъмни силуети и блестящи зелени и червени очи засвяткаха в мрака. Воня на мокра козина изпълни въздуха. Блеснаха няколко ослепителни, страховити усмивки, които разкриха множество сърпове оъ жълто-бели, хищнически зъби. Глутницата вълци се приближаваше бавно от всички страни към зайчето Хрус, което трепереше под венеца си от чушки и домати.

„Здравейте, момчета, как сте? Нося ви добри новини и подаръци от хората“, едва промълви зайчето.

„Ха-ха от хората…? Това да не е капан бяло зайче, че само козинка ще остане от теб“, приближи се твърде близо озъбения Вълк водач. След това с един замах на нокътя си откъсна сушен домат от короната на Хрус.

„Мммм, идваш с гарнитурата. Прекрасни дарове са ни пратили хората. Зайче, с което първо да се позабавляваме, а после да си похапнем“, лукаво пелтечеще Водача на  глутницата. Някои от вълците дори примляскваха, докато мозъчето на Хрус работеше на пълни обороти.

„Какво да направя, ако хукна да бягам, ще ме заградят и оглозгат като кокал. Трябва да ги заблудя някак“, премисляше Хрус.

„Знаете ли, момчета… аз не съм сам. Всъщност исках да ви предупредя, че за вас идват Ловците от Сдружението. Търсят ви, заради някакви кокошки. Но аз имам план как да ви помогна. Солетка?“ , услужливо предложи от раничката си Хрус на вълците.  „Хората ми ги дадоха, понеже са ми приятели. Но аз предпочитам да стана ваш информатор, тъй като сте по-силни то тях“

Вълците все още гледаха подозрително, след което поделиха една от солетките.

„Постно, но вкусно. А какви са добрите новини?“, замляска огладнелия Водач на Глутницата.

Докато вълците се черпеха, зайчето Хрус се поуспокои и започна да им разказва за измислената хайка от въоръжени до зъби ловци. Той поясни, че добрите новини са, че хайката още е твърде далеч. Докато редеше небивалици, планът вече се избистряше в главата му. В чантата си носеше няколко балона, които бе задигнал за купона на рождения си ден, който планираше да прави в царската си хралупа. Напипа ги в тъмното и ги премести на по-удобно място, в предния си джоб.

„Хапнете солетки, докато ида до храстите за малко да взема другия пакет солети. Скрих го от досадните яребици, които му бяха хвърлили око. После заедно ще обсъдим как да се отървем от Ловците. И аз бягам от тях! Знаете ли, че ще ме сготвят със спанак ако ме спипат. Каква по-жалка смърт, по-добре да загина в устите ви – геройски“.

„И това ще стане, и теб ще хапнем, но първо да разкараме Ловците“, примляскваха вълците, набивайки солетите. „Хайде, отивай да носиш още солети“.

Зайчето Хрус се навря в първото храстче, което му се изпречи пред очите. Сви се в корените му и започна трескаво да рови в раницата си в търсене на нещо, с което да може да изплаши вълците. На дъното на торбата намери руло червен плат. Беше го взел от Шивачката, за да си ушие покривало за трона и покривката за масата в царската си хралупа. След това наду всички балони, които носеше в джоба си и ги скри в корените на близката шипка.

„Хайде, какво се бавиш. Гладни сме вече, а Ловците идат. Какво се моташ там, пусто зайче?“ , ръмжеше вече изнервено Водача на вълците.

Тогава на Хрус му хрумна брилянтна идея. Беше чул от Щерката, която му четеше енциклопедии, че вълците се страхуват от червени флагове. С ловки движения, Хрус накъса с острите си зъби плата на няколко червени знаменца. Сега трябваше да намери дълги пръчки, които да забие на около 40 сантиметра една от друга.
„Явно съм сбъркал храста… Пакетът трябваше да е някъде тук“ вайкаше се наужким зайко.

През това време отскачаше от храст към храст и забиваше пръчките с червените знаменца в кръг около налягала глутница, която го причакваше. След като ги обиколи, се върна в първия храст. Приготви газовата си лампа, за да освети кръга и да заслепи вълците. Прокашля се и проговри с човешки глас:
„Вие Вълчани зли. Ето къде сте били! Обкръжени сте!“ , говореше Хрус докато с дясната лапа пукаше с бодлите на шипката балоните. Те започнаха да гърмят като пушки, а хищниците подвиха опашките си като кученца.

Паника обхвана глутницата. Вълците започнаха да ръмжат, а очите им присветкваха. В този момент Хрус извади фенера и освети червените флагове. Вълците се струпаха в центъра на поляната и гледаха ужасено към веещите се знамена.

„В капан сме“, през зъби изсъска Водача.

А Хурс продължи да говори с човешки глас.

„Хванахме за заложник вашия приятел Белия Заек. Той е предател. Ще го сготвим със спанак, а на вас ще ви смъкнем кожите и ще ви направим на килими“, с преправен глас заплаши Хрус хищниците.

„Месата ви не стават за ядене, избивате ни кокошките, тормозите ни. Сега ще ви натикаме в клетки и ще продадем в зоологическата градина. Там ще ви научат да бъдете вегетарианци“.

Вълците затрепериха като Зайо при първата им среща. Не можеха да отговорят на човешкия глас, не виждаха и къде са се скрили ловците.

„Какво да правим, братя. Не можем да нападнем“ , тюхкаше се Водача на Глутницата.

Хрус чуваше прекрасно какво говори.

„Аз ще ви кажа какво да правите“, заповяда Хрус с човешкия си глас. „Ще ви дам 10 минути, за да избягате. Една погрешна стъпка и ставате на килими. Сега легнете на земята и затворете очи, когато кажа старт, плюете си на петите и дим да ви няма на Север. Внимавайте. Ако се обърнете – ще съжалявате! И помнете – откъдето и да минете по пътя си, кажете, че бялото зайче ви е спасило живота, защото е помолило ловците да не ви убиват. Платило е със своя собствен живот и дори ви е черпило с човешки солети“

Вълците били толкова изплашени от невидимия си враг, че нямали сили да спорят. Легнали като кутрета на земята, замижали с очи и зачакали с наострени уши командата. Зайчето се промъкнало в тъмното и бързо махнало два от флаговете, за да отвори коридор за вълците.

„Старт“ провикнало се то и  вълците хукнали да бягат през глава. Чак когато изминал половин час, пулсът на малкия смел Хрус се успокоил.

„Гледай ти какво прави едно парче плат и един пакет солети“, подсвирнал си оптимистично. И се запътил да търси място за новия си дом.