Зайчето Хрус и вълчето Вълкан, които доказаха, че приятелството може да победи природата

| от Мила Янева |

В неделната слънчева утрин, точно час преди горското парти по повод осмия рожден ден на вълчето Вълкан, Зайчето Хрус се събуди от силна глъчка. Наостри бързо двете си уши, отвори широко очи и размърда носле – навън определено се случваше нещо странно! Птиците пляскаха силно с криле и кръжаха обезпокоени насам-натам, жабките подскачаха на групи и крякането им се чуваше като постоянно стържене, мечото семейство обикаляше пътеките с мечомобила си, а пърпоренето му можеше да накара дори вечно заспалите порове да излязат пред хралупите си и да се озъртат в търсене на нещо… В търсене на нещо ли казах? Да, всъщност точно до този извод стигна и зайчето Хрус – в гората нещо усилено се търсеше!

“Хрууууускоооооо! Покажи сееееее!…”

Викът се разнесе откъм градината на семейство Зая и Зайомир Хрускови. За Хрус, който имаше много приятели сред горските деца, това си беше команда! Хруско го наричат само тримата му най-добри другари – мечето Пирин, лисичката Недялка и вълчето Вълкан. И явно те имаха нужда от него точно сега.

“Какво има, банда?” – провикна се Хрус – Не е ли рано още за горския рожден ден?”

“Ох, остави се, Хрус, цялата гора е в ужас! Вълкан се е загубил! Направо е изчезнал!” – изръмжа Пирин и безпомощно вдигна рамене.

“Не е предупредил никого и не си е взел нищо за из път! – добави лисичката Недялка. – Не е докоснал и огромната торта от месо, която госпожа Вълчеслава, майка му, му приготвила рано рано тази сутрин!”

“Ей, Хрус – провикна се отново мечето – трябва да го намерим! Всички са на крак, майка му леля Вълчеслава припадна от притеснение, а баща му, чичо Зъбчан събра глутница от острозъби и остронокти животни и хукнаха да го търсят. Ама… само ти ще можеш да го откриеш, Хрус! Нали сте най-големи приятели,!…”

Още докато Пирин изричаше последните думи, Зайчето Хрус вече се беше строило до него. Беше в пълно снаряжение за издирване на приятели вълци – спортни обувки, удобни дрехи, шапка с козирка,тъмни очила, лупа и разбира се, пакет от любимите му енергийни солети “за придобиване на сила и справяне с малките прояви на естествен страх”. Беше твърдо решен, че ще намери Вълкан!

И така, цялата гора търсеше вълчето. Рибешкия комитет беше в тясна връзка с Организацията на обединените птици и Асоциацията на животните с лапи, за да могат да бъдат проверени всички възможни места по суша, вода и въздух. В акцията се включиха още сдружението на животните пенсионери, предвождано от стария костенур Библей, групата на пеещите горски обитатели, начело със солистката, магарицата Тоска и дори най-младата организация в гората – тази на дребосъците скаути, в която членуваха всички напредничави насекоми и буболечки. Всички вярваха, че бащата на изчезналото вълче господин Зъбчан ще ги поведе – той винаги имаше план за действие, затова и беше президент на гората.

Този път обаче план господин Зъбчан нямаше. Не защото не искаше, а защото не можеше да направи такъв. В последните години беше толкова зает с работата си и доброволческата дейност в гората, че не му оставаше време дори да поговори със сина си. Разминаваха се вечер късно, когато вълчето се готвеше да си ляга, а баща му сядаше да преглежда документи или рано сутрин, когато Вълкан бързаше за училище, а татко му следеше новините през таблета си.
С майка си Вълкан също полека загуби връзка. Като прима актриса в горския театър, тя беше непрекъснато на сцена, играеше и репетираше или гастролираше из други гори по света. С малкия си син разменяше само по някоя забележка или указание по телефона – “Стопли си от лъвската супа”, “яж от крокодилските кюфтета”, “напиши си домашното за това как се ловят сърни…”

Така постепенно Вълкан се беше отчуждил от родителите си. Прекарваше повечето време из далечните поляни на гората или на брега на реката. В училище успехът му не беше лош, но и не ставаше по-добър, защото нямаше никакъв стимул да учи. Единствениат много близък на вълчото му сърце приятел всъщност беше Хрус. Да, заекът, този, дето по всички правила трябваше да му е първи враг, се беше оказал онзи незаменим другар, на когото можеш да кажеш всичко. Приятелят, пред когото да си поплачеш, защото си слаб и да потрепериш, когато ти е страшно. Този, който ще опази тайните ти и никога няма да те съди или да ти се присмива…

Само че този път дори Хрус не беше наясно къде и защо може да е избягал Вълкан. При това само час преди най-чаканото празненство в гората – рождения му ден.

Нямаше повече време за губене! Хрус трябваше да го намери, за да успокои родителите му и цялата гора. А и за да прегърне най-добрия си приятел! Схруска една от своите вълшебни солети и започна да действа. Заръча на Недялка да подуши всички пътеки излизащи от дома на семейство Вълчалийски и да установи кои животни наскоро са минавали по тях. Пирин трябваше да провери най-страшните места за криене – горския трафопост, горската мелница, гигантската стръмна скала, водопада. За Хрус оставаше да се вмъкне в стаята на Вълкан и да я претърси за следи.

Речено – сторено.

След половин час Пирин беше обиколил всички опасни места, но там нямаше нито следа от Вълкан. Недялка беше направила пълни профили на всички, припарвали напоследък до къщата на Вълкановите родители, но и там нищо съмнително не се беше появило. Издирването беше ударило на камък…

Точно тогава обаче Хрус попадна на важна следа. В стаята на Вълкан, отстрани на леглото му в стената имаше една тухла, която стоеше някак криво. Зайчето Хрус се опита да я бутне, за да я оправи, а тя падна на земята и на мястото й в стената се откри малко скривалище. В него имаше лист от тетрадка, навит на руло. С треперещи лапи Хрус го прочете:

“Мили мамо и татко! Аз не съм достоен син на нашето вълче семейство. Не мога да бъда жесток, не искам да уча как се ловят сърни, не обичам лъвска супа и не ям мечи кюфтета! Даже един от най-добрите ми приятели е мечок, как да го ям?! Отказвам също да плаша зайци, защото знам, че Хрус е заек и е смел. Не искам вечно да се надлъгвам с лисиците, защото с моята приятелка Недялка си казваме истината. Днес осъзнах, че приятелството ми с тях е по-важно от това, което природата иска от мен. И за да не ви разочаровам като родители, каито очакват от мен славни вълчи подвизи, реших да се преселя в друга гора. Обичам ви!

Ваш любящ син, Вълкан”

Докато осъзнаваше написаното, Хрус забеляза и още нещо. На земята, точно под скривалището, имаше малка, едва видима диря от ситни трохички, която като тънка нишка водеше нанякъде. Хрус се наведе над нея и я подуши – нямаше съмнение, това бяха трохи от неговите супер солети. Знаеше, че Вълкан много ги обича и винаги му подаряваше по някое и друго пакетче ей така, без повод. Този път инстинктът му подсказа да тръгне по дирята на солетите.

И Хрус хукна!

Претича през реки и долини, пред храсталаци и остри треви, през поточета, локви и скалисти местности, за да стигне до него – ужасяващия, страшен Забранен хълм, където никой, освен ловците, не смееше да припари. Там го съзря – седнал на ръба на една висока скала. Вълкан, отчаян, самотен и мъничко изплашен. Втурна се към него, прегърна го с все заешката си сила и му разказа какво се случва в гората сред изчезването му. Как майка му е припаднала от притеснение, а татко му го издирва. Как Недялка и Пирин направили свое разследване, а всички сдружения и животински организации са на крак, да за го намерят. Вълкан не можеше да повярва на ушите си! Изведнъж пред него се разкриваше съвсем друга картина – животните го обичаха, родителите му се гордееха с него такъв, какъвто е, а приятелите му бяха готови на всичко, за да го спасят. Дори да отидат на Забранения хълм, където никой друг, освен ловците не ходеше!

И така с час закъснение след обявения час за начало на празненството за рождения ден на Вълкан, от края на гората към мястото на партито се запъниха две фигури – една вълча и една заешка. Хрус и Вълкан се появиха като истински герои! Родителите на вълчето бяха по-щастливи от всякога и публично се зарекоха вече винаги да имат време за детето си и да му показват колко го обичат. Птиците организираха концерт, магарицата Тоска изпя най-хубавите си арии, а костенурът чичо Библей заяви, че Хрус и Вълкан са променили световната животинска история! Защото са доказали, че приятелството може да победи природата и да помогне на всеки да разбере, че е обичан, ценен и нужен на някого. И затова онзи, който има приятели, никога не е сам!

 
 


Повече информация Виж всички