„Три ябълки паднаха от небето” и докоснаха сърцето

| от Преслава Колева |

Чудех се дали дали да пиша за „Три ябълки паднаха от небето” (изд. Лабиринт) на Нарине Абгарян, защото вече доста се коментира за романа.

Но тъй като вярвам, че за добрите книги, колкото повече се говори, толкова по-добре, реших да споделя мнението си за книгата.

А „Три ябълки паднаха от небето” си заслужава всяка прекрасна дума. И започвам малко отзад напред, с това, че романът не нищи някакви велики общочовешки дилеми и драми. Не е грандиозен, мащабен, дори не излиза извън очертанията на малкото арменско село, там горе, високо в планините. И все пак това е история, която разкрива най-искрените и човешки взаимоотношения, лишени от всякаква суетност, показност и задни мисли.

От една страна имаме историята на Анатолия и Василий, от друга, живота в една малка общност, която трябва да издържи на стихиите на времето, глад и беди. Живот, оголен до крайност, в който понякога се налага да оцеляваш всеки ден. Нарине Абгрян вае и изплита пред читателя битието на едни обикновени отрудени хора в едно далечно село. Уж обикновено, а изпълнено с толкова силни мъка и любов, че дори, докато четеш сърцето те боли.

Историята започва с деня, в който миналата петдесет години Анатолия решава, че ѝ е дошло времето да умира, а всъщност живот ѝ тепърва започва.

Открива любовта, там където най-малко е очаквала, в есента на дните си. И докато нейният живот и този на любимия ѝ, Василий, се разплитат пред нас, картината се изпълва с историите на другите жители от селото, техните болки, мъки, радости и дори величаво минало. Не липсва щипка мистицизъм и магия, които дори не изглеждат свръхестествени, а просто като поредната нишка от платното на живота.

В мен, книгата поради спомени за моите баба и дядо и открих сходни черти в навиците им. С ежедневните домашни задължения, пестеливостта, изразяваща се в пазенето на всичко, дори и хартийките останалите от маята. Трудно е да се представи това в едно консуматорско общество, което изхвърля и подменя всичко.

В романа има радости, скърби, щастие и нещастие. Като че понякога мъката и нещастието надделяват над хубавите мигове, но надеждата никога не умира и така е устроено човешкото сърце, че успява да намери красота и утеха в малките неща. „Три ябълки паднаха от небето” е точно за малките радости, които всъщност са значимите и истински неща в живота. Кулминацията се излива в последните редове на романа, които отразяват моите мисли и вълнения, изпитани и изживени, защото:

Най-голямата болка е от това, че градовете умират точно в деня, когато ги напускаме – за малко или завинаги,
те се залостват с всички катанци, задръстват се с прах и пепел, превръщат се в мараня, в мираж,
и ние – блудните синове и дъщери – хукваме, втурваме се презглава назад, надпреварваме се със сърцето си
натам, където отдавна вече няма никой
твърде дълго растяхме
твърде дълго се учехме да отделяме зърното от плявата
най-голямата болка е да не можеш да прегърнеш онези, които не са успели да те дочакат.

 
 


Повече информация Виж всички